неделя, 18 август 2013 г.

Бастионите на личността

Бастионите на личността

Тактиката на сражението препоръчва, когато се натъкнеш на стена, трябва да я събориш. Тъй като личността на ученика непрекъснато издига такива стени, всеки път се налага да се събарят. Колкото по-бързо ученикът разбере, че всеки път, когато прекара разграничителна черта между себе си и другите, той се оказва сепаратист, толкова по-бързо ще приключи с тази абсурдна, нелепа практика – да издига стени.



Физическите стени са предназначени да ви защитават от студ, дъжд и мраз, а не от братския съюз, единението и солидарността. Астралните стени имат малко по-друго предназначение, а именно да попречат на другите да влязат в достъп с нашите понякога твърде хаотични и безконтролни чувства. Ние затова се и ограждаме, защото не искаме другите да ги видят, т.е. не искаме да носим отговорност за това, че пазим подобни боклуци. Ментални стени издигаме, когато искаме да опазим от чуждо посегателство своите мисли и идеи. 

Когато нечии възгледи и мнения се различават от нашите или им противоречат, ние започваме яростно да защитаваме и отстояваме собственото си мнение, защото право да си кажем, не търпим другомислещите. Ние не желаем да рискуваме и искаме да избягаме от отговорността, особено в случаите, когато чувстваме, че собствените ни мисли и идеи не са чак толкова здрави или разумни, колкото ни изглеждат. Най-надеждното в този случай е да се изолираме, още повече когато другите не споделят нашето мнение. Ако обаче противно на очакваното, ние споделяме техните мнения, стените изчезват от само себе си, тъй като и опасността в този случай също отсъства.

Когато личността очертава разграничителна черта между нас и другите хора, тя едновременно с това издига и тавани, необходими да отделят нашата низша природа от притока на духовните енергии. Защото колкото по-здраво е отделена нашата личност от другите, толкова по-силно се проявява в нея чувството за сепаратизъм, толкова по-уверена тя се чувства, чувства твърда почва под краката си. Затова колкото по-тесни са тези рамки, с които се огражда на всички планове, толкова по-силно е чувството за безопасност и по-голяма е увереността й, че е защитена от всякаква заплаха. „Заплахата” или ”опасността” - това винаги е неизвестността. Неизвестността безпокои личността, тревожи я и я измъчва със съмнения, затова в нея е толкова силна потребността да се огради със здрави защитни бариери, които като броня биха могли да я скрият от излишното безпокойство.

През физическия си живот ние постоянно правим това, криейки се зад стените на къщите или стаите, корпусите или сградите. Ние възпитаваме нашите скъпи навици, нашите малки интереси, които напълно могат да бъдат и „високодуховни”, стига да оставаха само на нивото на теорията. Ние завързваме неангажиращо приятелство или повърхностни запознанства, доколкото това не изисква сериозно въвличане или отдаване на самите нас, защото не искаме да променяме нашите стари, проверени от времето надеждни защитни методи; затова всяко по-близко общуване или всеки колектив представлява някаква опасност, ако ние чувстваме, че те ни обвързват в кръга на своите интереси.

На този етап ние изживяваме астрален сепаратизъм, който всячески храним и възпитаваме, изолирайки с това нашата чувствена област от външен поглед. В това време ние носим неутрална маска; искаме да се харесваме и да импонираме на другите, но не дотам, че това да ни засяга отблизо. При това, за да скрием напълно своите чувства и да се защитим от всички страни, ние често ползваме ментални защитни механизми, тъй като всяка чувствена нестабилност или неуравновесеност - това винаги е заплаха за спокойния живот на личността, това е нейната голяма болка и обект на най-големите й грижи и вълнения. 

Никой не бива да знае за това, което се крие зад красивата фасада. Страшно е да си помислим какво ще бъде, ако пред чуждите очи се разкрие малкото, капризно, неуравновесено дете, което въпреки собственото си нежелание да си признаем всъщност представляваме: дотолкова вече сме потиснали в себе си цялата си съзнателна отговорност.



Менталните стени могат да се окажат най-лошите от всички, тъй като личността, затворена в тези железни рамки на сепаратисткото мислене, може да бъде наистина студена и безсърдечна. Най-често издигаме тези стени, защото някога в миналото сме изтласкали и запазили в подсъзнанието си прекалено сложните за нас астрални проблеми. В тази ситуация менталните способности са спасение за нас. Ние сме ги призовали на помощ и сме успели да намерим в тях защита. Научили сме се на догматизъм, четем лекции, поучаваме другите, успели сме да докажем своята значимост и да се извисим над обкръжението за сметка на своите ум и знания. Но каква полза от това, щом другите виждат истината по-ясно от нас?

Доколкото ние се явяваме и доставчик на мисли, идеи и идеология за нашето „истинско аз”, то трябва да се грижим и да не нахлуят чужди мисли, мнения и идеология в нашата крепост. Ето защо бързаме по-скоро да издигнем от менталния строителен материал крепостни бастиони, стени и ровове, за да можем надеждно да обградим своята „кула от слонова кост”.
Така личността се чувства уютно и топло в този тих и малък свят зад четирите стени. Или само си дава вид? Най-удивителното е, че всичките тези стени учениците издигат само за да изолират себе си от действителната истина. 

Те мислят, че търсят тъкмо тази истина, макар че всъщност търсят не нея, а онази, която устройва тяхната собствена личност. Тази истина им дава чувството на безопасност, тя е изпитана, надеждна и позната, затова в продължение на много животи те само това и правят - изолират себе си от целия свят, като с това задълго забавят процеса на своето духовно развитие. За съжаление, те самите не го виждат и няма да го видят, докато душата не ги измъкне от този тесен свят на мнимото благополучие – като например ги свърже с човека, в когото ще се влюбят.

Когато това се случи, всички стени като от удар внезапно се рушат и за известно време всичко наоколо изглежда пълна идилия и щастие, докато те не се разсеят на прах. Ученикът се оказва в твърде мъчителна за него ситуация: без стени, без защита, с планина от теоретичен багаж на раменете, който обаче не знае къде да дене и как да го използва, тъй като заради собствената си самонадеяност твърде дълго се е изолирал от света. Сега всички стени са паднали и целият свят шуми и клокочи около него, а той не успява да издига нови стени на мястото на старите: така бързо те се рушат и падат. Ученикът е смутен, безпомощен и отново отпратен на етапа на ранното детство, където е сформирал и пуснал в действие всички тези механизми.

При общуването с хората, с които не е свързан в близки отношения, той доста бързо овладява своите чувства и се справя с емоционалните проблеми, особено с тези от тях, с които до този момент вече е влизал в конфронтация. След това от дълбоките скривалища на миналото той мигновено извлича на бял свят своето ментално менторство, защото иска на базата на миналия опит да постигне бърз успех. При това той не съобразява, че всъщност е готов отново да издигне на пиедестал своите стари сепаративни маниери. Необходими са му бърз успех и признание от другите, а доколкото в миналото ги е постигал именно по този начин, сега, почти несъзнателно, той отново прибягва към помощта на старите, проверени начини и използва същите постановки, за да може по този начин да си върне, макар и не за дълго, предишното илюзорно спокойствие.

Този етап е доста опасен за ученика, останал без привичните защитни стени, разрушени с участието на душата му, която познава всичките вкусове и пристрастия на личността и знае какво й допада и какво не. Но тази духовна свобода и този простор на действие, които се откриват пред него, често плашат ученика. И това е разбираемо. Нали заедно с изчезването на старите, проверени защитни механизми малко по малко изчезват и последните остатъци от неговото т.н. вътрешно спокойствие и благополучие, оставяйки го смутен и безпомощен пред лицето на бушуващия свят и в това състояние на безпомощност, обвит от облаци и мъгла, той веднага прибягва към услугите на „старите добри механизми”. Поне те са му до болка познати!



В този момент планината се оказва неизмеримо далече от ученика, чието съзнание я отхвърля като чуждо тяло, тъй като истинската духовност му внушава неистов страх. Този страх е продиктуван от това, че ученикът изведнъж, неочаквано за самия себе си разбира, че истинската духовност изисква решителен и невъзвратим отказ от предишните комплекси, норми и навици, от раздразнението и съжалението към самия себе си, от безкрайните оплаквания в самонадеяна убеденост в съвършенството на своите ментални менторски таланти. Това е заключителният, зрелостен изпит, на който твърде много ученици се провалят и затова са принудени да се върнат отново към своя празен, безполезен живот, защото изискванията, предявявани към тях, се оказват прекалено непосилни, а и те самите не изразяват особено желание да ги изпълняват.

На този етап се води и борбата за избор между духовното служене и служенето на личността. Кой път да избере ученикът? Изборът на първия път, пътя на духовността, изисква от учениците солидно мъжество и сърдечна отдаденост и когато те разберат какво именно се изисква от тях, мнозина изпадат в паника и се отдръпват. И ако отново се свлекат на своите стари, сепаратистки позиции, останалият им живот преминава напразно. Стените отново се издигат, на старото място се изгражда нова крепост на принципа на старата, личността отново се изолира от света и седейки зад крепостните стени, ликува и празнува своята победа.

Ако ученикът избере пътя на безкористното служене, в този случай той със сигурност знае, че колкото и да му бъде тежко и трудно, връщане назад няма. Преди личността да бъде победена и снета на всички равнища, това винаги трябва да се предшества от служене. Тъй като ученикът е беззащитен и уязвим като дете, доста често му се налага да моли за помощ и да измоли защита - дотогава, докато заложената в съзнанието нова програма не започне да действа. Едва тогава пред него нагледно се открива истинското величие на душата и му става страшно при мисълта, че някога заради своето безволие и слабост той едва не е “продал своята душа”.

Тъй като вътрешното му разбиране за истинските размери и величието на душата му неизменно се разширява и нараства, под нейно влияние в края на краищата той признава всичките си грешки и заблуждения и категорично се убеждава, че най-важната и най-великата цел в живота е да служиш на хората.



"Огледалото на ученика"
Тибетеца чрез Биргит Ломборг

Няма коментари:

Публикуване на коментар