Личността се предава бавно

Личността се предава бавно

Когато душата и личността - тези две противоположни сили - се обединят, тогава нас ни чакат велики преобразувания. Колкото и далече да надничаме в миналото, ние винаги ще виждаме едно и също нещо: че душата и личността постоянно и във всичко са си противодействали. И едва сега, на великия Път на Ученичеството, те постепенно стигат до осъзнаването на необходимостта от взаимно сътрудничество и тогава настъпва времето на великите промени. Личността изведнъж забелязва, че отстъпвайки палмата на първенството на душата, получава в замяна ... блаженство. 

Тя открива това, но фактически изобщо не го осъзнава, тъй като се е съпротивлявала толкова дълго на властта на  душата, че винаги й се е струвало напълно очевидно – още щом се отрече от господството си  и отстъпи на душата палмата на първенството и веднага ще загине. Всъщност, тя винаги е осъзнавала, че рано или късно душата неминуемо ще надвие, че по принцип това е неизбежно и от това на нея няма да й стане по-зле, а по-добре, но тъй като е нямала стопроцентова увереност, тя е предпочитала да живее по старому: винаги да знае с какво разполага, но никога да не знае какво ще има. 

И макар подсъзнателно винаги да е знаела, че това, което притежава, не би могло да се нарече хубаво, но кой знае дали това, което я очаква, няма да е по-лошо? Затова тя толкова здраво се е държала за своята власт, държала се е от чувството на страх, който винаги се появява там, където знанията не достигат.

Знанието е Просвещение. Знанието е Светлина. Знанието – това е нашата цел, изкачвайки се към която ние се издигаме към Светлината. След Второто Посвещение, когато всеки страх ще изчезне, а взорът ни ще стане ясен, ние ще видим тази Светлина, която като пламък ще струи към нас и от нас. Тази Светлина, тази Чистота непрекъснато ще се разширява и расте, като обхваща все по-нови области и сфери и в края на краищата личността ще узрее за разбирането, че нейното време е минало и е крайно време да прекрати това безсмислено съпротивление. Макар след Второто Посвещение и да изчезва всеки страх, илюзиите все пак остават и затова личността започва да размишлява: нима душата може да изпълни тази работа по-добре от самата нея и ако да, то колко по-добре?

В процеса на този размисъл тя все повече и повече е склонна, че капитулацията е единственото възможно и единственото правилно решение. По Пътя тя е придобила нови знания и опит, които съществено са променили всички нейни предишни понятия и навици. Дълъг е бил пътят към познанието, че годините на нейното господство не са се увенчали нито с хармония, нито с щастие, а по-скоро обратното – с потиснатост и страх. И дълго време този страх пред неизвестното, подхранван от необходимостта да  даде властта на душата, е бил толкова голям, че този ужас пред неизвестното само я е подстрекавал и принуждавал да хвърля всичките си сили за укрепването на своите властни позиции. Оттук и цялата колосална вътрешна борба и всички тези вътрешни проблеми, с които непрекъснато е обременен ученикът.

Едва след Второто Посвещение личността ще започне малко по малко да осъзнава колко всъщност глупаво се е държала и колко неразумно е постъпвала, когато с всички сили се е вкопчвала в старите си навици, привички и комплекси, които така и не са й донесли желаната свобода. Тя съзнателно е програмирала живота си така, че да избяга от отговорността за всички неблаговидни постъпки, които е планирала и извършвала, като старателно е прехвърляла цялата си вина на подходящата изкупителна жертва, тъй като това  е било и по-лесно, и по-удобно. Никога не си е задавала въпроса за смисъла на създаваното от нея, а и защо, след като така е било, така е и не ние ще съдим за това.
Едва сега тя започва да разбира колко ленива е била и как се е страхувала от тези преобразувания, които не е разбирала. 

Всичко, което не е разбирала, е било от нейна гледна точка нещо неприятно или лошо. Оттук и постановката да се съпротивлява с всички сили; затова, когато сме извършвали нещо лошо или безнравствено и е трябвало да се оправдаем, без да се замисляме сме прибягвали към стария и проверен начин: най-добрата защита е нападението. В процеса на многото предшестващи животи  личността неведнъж се е убеждавала от собствен опит, че най-лесният и ефективен начин да обезоръжиш своя противник е да не му дадеш възможност да изрече обидни за тебе упреци, а пръв да му нанесеш удар. Въпросът се е свеждал само към това, колкото се може по-бързо да се намери слабото му място и да се нанесе удара именно там, след което всичките му упреци  засядат в гърлото и той  се оказвал  изцяло обезоръжен и изкаран от строя.

Подобна стратегия неизменно се е оправдавала, затова, личността   решава, че за нея това е напълно приемлив, лек и удобен начин, който моментално я спасява от критика, упреци, скандали и  други такива. Едва ли трябва да се повтаря, че този метод е бил по-скоро метод на бягане от отговорност. Но правомерността на подобно твърдение личността започва да признава едва сега, когато нейният страх се е разсеял, а менталното й тяло се е напълнило със сила и е укрепнало дотолкова, че функционира непрекъснато, мощно и стабилно.

Този период от живота на личността, който следва непосредствено след Второто Посвещение, може да се означи като фаза на новата ориентация, тъй като чрез менталното тяло тя получава   тези знания и опит, които винаги са й се стрували непостижими. Преди, мятайки се от една страна на друга под влиянието на обхващащите я чувства, тя е реагирала на стресовите ситуации както се случи,   дори понякога съвсем безсмислено; затова сега, когато астралното тяло е хармонично, обуздано и под контрол, до нея най-накрая достига истинският смисъл на нещата.

С придвижването по Пътя на Посвещението, оценявайки себе си, тя с все по-голяма степен на съзнателност, честност и отговорност е забелязвала, че далеч не винаги е била чак толкова невинна и безгрешна, както се е опитвала да докаже, защото всеки път, когато е имала работа с най-неприятни и болезнени за нея моменти, които се е опитвала по всякакъв начин да скрие или завоалира, непременно в ход е пускала същите тези проверени механизми на самозащита. Ако първа нападне противника си и   неочаквано му нанесе удар, той като правило веднага забравя   какво именно  е искал да каже и по този начин ние се отърваваме от по-нататъшните обвинения по наш адрес. Прекрасен механизъм! Лъжата – също! 

Навярно в паметта на всеки от нас има не малко спомени за това, какви невероятни истории и небивалици сме съчинявали, за да се оправдаем и да избегнем отговорността зат извършеното. Фактически ние всеки път сме се гордели с това свое изкуство да съчиняваме небивалици и да пускаме прах в очите на другите, т.е. гордеела се е нашата личност.
Кой от учениците не помни каква изобретателност е проявявала неговата личност, когато е трябвало да намери подходящата изкупителна жертва. За тази роля бивал подходящ някой, чиято съвест не е чиста, а най-вече онзи, който е плах, свит и не може да противоречи. 

Съвсем друга работа е, когато човекът е надарен; да се избере такъв човек за изкупителна жертва било голяма грешка, тъй като той бързо се справял с всички хитроумни клевети и номера на противника си и отклонявал от себе си всички удари. Но такова нещо се случвало доста рядко, а ситуациите, когато е било възможно да се избави лесно и бързо от упреците и обвиненията, като натопи друг вместо себе си, може да се изброят безчет.  Това е стар, изпробван, великолепно действащ механизъм, който не веднъж ни отървава от неприятната необходимост да отговаряме за последствията на своите собствени постъпки. Даже сега личността не може да скрие сардоническата си усмивка при спомена за своите предишни подвизи.

“Нещастна жертва на капризите на съдбата”. Това също е един от най-ефективните защитни механизми, към които личността е прибягвала не един път в своя живот: ”Та аз наистина не съм виновен за нищо; ако времето в този ден не беше толкова лошо, разбира се, че нищо нямаше да се случи”. Или: “Ако не беше той (тя) направил(а) това или онова, нищо нямаше да стане”. Моралът: в действителност трябва да съжалявате мен, аз не съм виновен, че така се случи, а вината я стовариха върху мен, този, който в действителност няма и капка вина за това. Подобни механизми на самооправдаване са също част от старите програми, постановки и методи, които използва нашата личност.

Личността изважда един след друг на бял свят механизмите на своите предишни постъпки и се ужасява, тъй като сега разбира какво е правила. Колкото е по-ярка светлината, която осветява миналите грехове, толкова по-ясно тя вижда, че заради собственото си оцеляване често е прибягвала към най-лъжливи и мръсни методи, тъй като е смятала, че такива са правилата на играта, такива са непоклатимите условия за оцеляване. Но сега най-накрая разбира колко по-просто е да бъдеш отговорен, честен и правдив; сега разбира, че е време най-после да претопи всички тези стари негативни постановки, подобни на черните семена, горчивите плодове на които тя е прибирала през цялото това време.

Под натиска на душата личността непрекъснато носи една мисъл или идея: колкото се може по-скоро да изкорени тези  глупави механизми, които някога са й се стрували толкова необходими и целесъобразни, тъй като самата тя е била слаба и от всичко се е страхувала, и които сега, когато миражите са победени, а илюзиите почти прогонени, са застанали пред нея в цялата си нелепост. 

Сега ясно вижда, че дните на нейното безгранично господство са потънали в забрава и желае само едно: мъдрата душа да се заеме да я ръководи и новите знания и опит да й помогнат да прокара нов курс. Тя сега е пристъпила към собственото си препрограмиране, за да стане полезен, надежден и послушен инструмент в ръцете на своя нов господар и учител – Душата. Най-после тя е капитулирала, накрая е предала всичките си диктаторски пълномощия на абсолютния и единствен властелин и го е направила с велика радост и разбиране.

Когато настъпи този момент, значи сме на прага на Третото Посвещение.

"Огледалото на ученика"

Тибетеца чрез Биргит Ломборг