Чувствителност, “безобидност” и ниска отговорност

Чувствителност, “безобидност” и ниска отговорност

Колкото по-нататък върви ученикът по Пътя на Посвещенията, толкова по-чувствителен става той. Отношенията с близките стават по-трудни и натегнати, тъй като за тях сега той живее сякаш в друг свят. Това състояние крие в себе си голяма опасност, защото като се изолира постоянно от света, ученикът често губи всякаква връзка с реалността и здравите, жизнено важни контакти с обикновения свят, света, в който протича основната и най-съществена част от живота му, се нарушават. Ученикът трябва да употреби всичките си сили да не допусне това и да излезе от такава изолация.

За да не загуби контакта с външния свят, той трябва да поддържа активни отношения с други хора, защото когато живееш в света на хората е необходимо да си винаги открит и готов за общуване с тях. На този етап най-сериозният проблем се оказва повишената чувствителност, която обхваща ученика все повече и повече, особено в периодите, предшестващи поредното Посвещение, когато ежедневните тренировки достигат особено напрежение и интензивност. В този период физическото тяло на ученика често се подлага на критични претоварвания, тъй като в него през това време протичат големи преобразувания, засягащи особено нервната система на ученика.

В подобни моменти периодите на изолация или самоотстраняване от света могат да бъдат по-дълги от обикновено, затова трябва да се погрижим тази изолация да не прерасне в абсолютно и пълно отстраняване от света, защото целият ход на развитието на ученика, постигнатият прогрес, неговата стабилност и качество трябва през цялото време да се проверяват и да се оценяват изключително по пътя на взаимоотношенията и връзките с външния свят, защото именно тук му предстои да държи своя изпит за зрелост. Ако ученикът не прави това, обучението се оценява като недостатъчно и неквалифицирано и на него не му остава нищо друго, освен отново да се заеме със своята собствена позитивна преподготовка, като призове на помощ своята духовна воля, чието предназначение е да изгори всичките му стари, рутинни методи и шаблони, които само му пречат при неговото формиране като духовна личност.

Ако ученикът е прекалено чувствителен, често всеки опит за съприкосновение с бушуващия външен свят го хвърля в отдавна забравеното стресово състояние и в този случай и при най-малкия неуспех той рискува отново да се поддаде на раздразнението и по този начин да активизира производството на империл, който пък на свой ред привежда в действие всичките му стари защитни механизми. Всъщност ученикът трябва само да се радва на подобна възможност за познание. Нали той смята, че вече е толкова недосегаем за тленните дребнавости на външния свят, че те вече не го засягат, и изведнъж някаква незначителна пречка или неуредица го тревожи и тресе цялата му личност и тя светкавично от главата до петите се повива в пелената на мъгливите илюзии.

Ако ученикът добре е разбрал своите механизми, трябва да му е ясно, че щом низките вибрации на външния свят му действат толкова интензивно като стресов фактор, значи той все още не е преодолян. Истински духовният ученик винаги запазва вътрешен покой каквото и да става около него. Дори в тежките битки и сражения, сред огъня, дима и грохота той продължава да излъчва вътрешна хармония, която винаги е била отличителна черта на истинския ученик.

Нека учениците непрекъснато помнят, че всяко ново знание, всички духовни натрупвания трябва винаги да се изпитват на здравина в огъня на всевъзможни житейски обстоятелства. Именно тук всички ученици преминават през закалка и държат изпит за зрелост. Именно тук те трябва да покажат на какво са се научили и колко трайни са техните знания. Ако нещо не се получава както трябва, следва отново да се прибегне към метода за дълговременна визуализация на целта, след което новият критерий или новата ориентация постепенно укрепват и се стабилизират. И отново се изпитват за здравина в ковачницата на външния свят. 

Именно затова се раждаме тук – за да издържим всичките си изпити и всичките проверки и изпитания. Глупак е оня, който мисли, че всички, които вървят по Пътя на Посвещенията, стоят над материалния свят: това е невъзможно, тъй като материалният свят е най-действеният наш пробен камък. И ако ние в общуването си с околните проявяваме както преди раздразнение, недоволство, досада, хитрост, надменност, користолюбие или хладна менталност, ако както преди не ни достига чувство на състрадание и любов, а егоизмът и нетърпимостта не намаляват, диагнозата в този случай е много проста: цялата беда е само в нас самите; не е виновен светът, а само ние самите.

Дълг на всеки ученик е да се учи да въвежда ред в собствения си дом. Но повечето от учениците, дори и далеч напреднали ученици, обичат точно обратното – да се разпореждат и хазяйничат в чужд дом. Това е разбираемо. Нали е много по-приятно да критикуваш другите, отколкото себе си; да стоварваш своята вина и отговорност на другите също е значително по-лесно и приятно, отколкото да ги поемеш ти. Да седиш, отдаден на праведно, самолюбиво негодувание, изтъквайки се като жертва на завистниците и клеветниците и да стоварваш всичко на неблагоприятното стечение на обстоятелствата, също е многократно по-лесно и удобно, отколкото да откриеш и изкорениш от своето съзнание всички нежелателни чувства и мисли, които те лишават от душевен покой. Не е ли така, братя?

Като че ли няма нищо по-лесно, отколкото да се чувстваме свободни от каквато и да е отговорност? Във всеки случай там, където това засяга личността. Но въпреки усърдието, с което личността се опитва да се оправдае, прехвърляйки вината на другите, тя никак не може да постигне желания покой и задълго се потапя в едно трескаво и не особено приятно чувствено-негативно състояние, по време на което нейните мисли постоянно се връщат към случилото се. И само да се появят миражи, погледът веднага губи своята яснота и ученикът отново съвършено забравя за своята духовна воля. Къде се е дянала тя, щом и най-малката дреболия може отново да извлече от небитието и да приведе в действие всичките му стари, нелепи методи и навици? Кога най-после ученикът ще се насити на това? Кога най-после ще види, че единствено той самият може да промени нещо в себе си?

В това състояние на помрачение той забравя напълно, че когато в него се натрупа раздразнение, водещо го към негативни чувства, мисли, думи и постъпки, в този случай той далеч вече не е безобиден. Такъв ученик би следвало да знае, че за него кармичните последствия ще се окажат далеч по-сериозни, отколкото ако ставаше дума за обикновен човек. Ние сме отговорни за всичко - повтарям, за всичко!, - което извършваме или причиняваме с нашите действия, затова е достатъчно един единствен път да произведем империл и да го пуснем в ход и процесът вече не може да бъде спрян, той с бързината на пламък ще започне да се предава от един човек на друг. Именно затова империлът е толкова опасен. Той има способността да се разпространява със скоростта на горски пожар и за броени секунди да зарази десетки хора, които напълно незаслужено също стават преносители на тази зараза, предавайки я по-нататък по веригата. Кое е истинският виновник за този кошмар? Кой го е предизвикал? Кой е пуснал духа от бутилката и следователно трябва да носи отговорността за всички непредсказуеми чудовищни последствия?

Много ученици доста лекомислено се отнасят към проблема за поемането на отговорност, и то само защото въобще не могат до край да осъзнаят, колко до стотинка точно ще трябва да си платят всички сметки. Макар много да са чели, дори да са изучавали универсалните закони и много да знаят, те се държат така, сякаш тези закони изобщо не ги засягат. От време на време те тъжно поклащат глава, сякаш съжаляват, че техните думи се разминават с постъпките им, но отговорността си остава тяхна и никой не ги освобождава от нея. Ако не разбират това сега, ще го разберат по-късно. Рано или късно ще им се наложи да си платят с лихвите. Отдавна е време учениците сериозно да се замислят над това и тогава вероятно е възможно да разберат най-накрая, че в своя спасителен егоизъм те досега се смятат за изключение от закона и със своите действия само причиняват вреда на другите – дотогава, докато не стане прекалено късно и тази вреда не достигне видими размери.

Кога учениците ще се научат да поемат отговорност незабавно, без протакане? От грешките си се учим, от грешките си правим изводи и натрупваме знания и опит, но ако постоянно вършим едни и същи грешки и постоянно трупаме едни и същи знания и опит, то с нас явно нещо не е наред. В такъв случай ние вече не сме безобидни невежи, а съзнателно вредим и причиняваме щети на другите и кой друг, ако не ние, знае, в какво може да се превърне това? 

Тук вече са безполезни всякакви извинения. Един или два пъти още можем да се извиним и да разчитаме на прошка, въпреки че сме направили грешка не от невежество, а поради небрежно отношение към знанието, но планината от полици, които даваме, постоянно расте, сметките се увеличават и процентите също растат, тъй като вредата, която сме нанесли с нашите действия на другите още дълго ще отеква в тяхната съдба; а в действителност точно за тези други ние най-малко сме се грижили, когато сме се старали по-скоро да избягаме от отговорност, като я прехвърлим на техните рамене.

Докато вътре няма покой, няма да го има и навън. Докато в нашето сърце няма нито топлота, нито състрадание, нито разбиране, не можем да излъчваме тези енергии навън, нито да се надяваме, че ще ги получаваме от околните. Докато в нашата собствена душа няма стабилен мир, ние не можем да го построим и навън – нито локално, т.е. в тясната сфера на нашите взаимоотношения с близките ни, нито глобално, т.е. в големия човешки свят или на цялата планета. Поразмислете над това!

Огледалото на ученика

Тибетеца чрез Биргит Ломборг