Гневът – наш духовен учител

Гневът – наш духовен учител

Светият Граал. За първи път ученикът го забелязва и опознава, когато се приближава към Вратите на Великото Посвещение. Той чувства, че  този Граал му принадлежи и той непременно ще го завладее, когато достигне върха на своето развитие. Граалът затова е свят, защото е плът от плътта на  онази светиня, която е Цялото. Ученикът също ще поиска да стане това цяло и то, това цяло ще стане негово цяло. На този етап той вече е един от рицарите на Граала. Но да го достигне, да се съедини с него му пречи прекалено тежката личност, с която той води неуморна, непрекъсната борба.

Дори сега, знаещ, мъдър и скрито горд със себе си  (горд, защото му се струва, че във всичко се ръководи от своята душа) – дори сега,  при най-малката несполука ученикът отново и отново прибягва към старите защитни механизми, въпреки че си е дал клетва никога повече да не прибягва към тези безсмислени методи. Най-старият и най-лош от тях е механизмът на бягство от отговорност.

В часовете на самоанализ, като достига до дълбоките източници на този болен проблем и изпитва отвращение към себе си, ученикът под въздействието на това горчиво познание, получено на такава скъпа цена, отново дава тържествена клетва никога повече да не бяга от отговорност. Въодушевен от тази клетва, той въобще не забелязва, че едва произнесъл я, веднага е подложен на изпитание за вярност на дадената дума. Колко дълбоко е знанието му? Колко дълбоко той го е почувствал и разбрал? Успял ли е да се отърве от предишните си нагласи и принципи, преминавайки към новите?

Първите изпитания, на които ученикът бива подлаган, са доста призрачни и деликатни, за това той най-често не ги забелязва дори. Той както преди счита, че въпросът  за отговорността стои само в особено напрегнати, сложни ситуации, а изпитанието често се прокрадва във вид на проста, непретенциозна и външно с нищо незабележима житейска ситуация. 

Тъй като той е привикнал да се отклонява и от сериозната отговорност, то на тази проста житейска ситуация той съвсем не придава никакво значение и изобщо не я свързва с необходимостта от поемане на отговорност. Отново и отново той прибягва до старите си механизми на бягство от отговорност и затова въобще не осъзнава, че това е неговата отговорност. Малката вина той веднага прехвърля на ближния и веднага прелива от „справедливо негодувание”: нали, що се касае до него самия, нелепо е дори да се мисли, че подобна дреболия може да има към него някакво отношение, така че защо той трябва да носи отговорност за това?

Мъглите го покриват от главата до петите. Опитвайки да се оправдае, той започва да излива върху другия потоци империл, тъй като по негово мнение този друг е безусловно отговорен за всичко. Отговорността има винаги своя адресат, а доколкото (и той със сигурност знае това) той не е този получател, в неговия дом тя няма място. Защото откакто се е изпълнил с империл, в това състояние на помрачение той съвсем е престанал да вижда, че корените на целия проблем се крият доста по-надълбоко.

Гневът е нашият голям духовен учител. Нека всички ученици запомнят това добре. Ако ние сме подложени на нападки, причините за това трябва да търсим преди всичко в себе си. Защо съм разгневен?  Не е ли този гняв резултат от борбата между душата и личността, когато душата знае, че аз нося за това или онова отговорност, а личността обикновено се старае да избегне всякаква форма на отговорност? 

Империлът крие в себе си изключителни възможности за саморазвитие и докато ученикът не ги използва всичките и не ги задейства като свой опит, няма да има забележим прогрес в развитието му. Повечето от учениците, дори далеч напредналите по Пътя на Посвещенията, още дълго робски ще следват този стар принцип, който непрекъснато им нашепва: „Той (тя) е виновен(на), че съм разгневен”, макар душата да им подсказва, че и те имат вина за това. С цел да се оправдаят, те без да се замислят отново прибягват към старите проверени механизми за самозащита – само за да избягнат неприятната необходимост от поемане на отговорност.

Оказва се, че малката отговорност е най-големият препъни камък на пътя на учениците, всеки път недоумяващо питащи се: възможно ли е такава малка отговорност да бъде моя? Ние бързо се учим да измерваме нашата част от отговорността със силата на владеещия ни гняв. 

Обаче наличието на самия гняв вече говори за това, че не сме чак толкова невинни агънца, каквито бихме искали да изглеждаме. Дори в случай, когато империла не го излъчваме ние, а някой друг, това ни най-малко не ни освобождава от отговорността. Просто в дадената ситуация този друг носи още по-голяма отговорност от нас и той също е необходимо да умее да поема върху себе си своята част от вината. По принцип не е чак толкова важно колко човека си делят отговорността за станалото: двама или повече; важно е всички те да я делят при равни права и условия.

Наистина гневът е наш голям духовен учител и той остава такъв чак до Третото Посвещение. Много е важно учениците да разберат на какво е призван да ги научи той. Той може да се появи всякога и да застигне ученика неочаквано, но не това е главното. Важното е да се разбере, че гневът е като камбана, която отеква вътре в ученика и му напомня, че е безотговорен човек. Дълбоко отговорният човек никога не се гневи, тъй като има имунитет срещу империла и още повече, самият той никога не го произвежда. Който е абсолютно чист, и целият му живот е чист. Не пропускайте случая, скъпи братя, и се възползвайте от него като благоприятен повод да се погледнете отстрани. Ще ви е от полза всяка ситуация и всеки повод, които ви дават възможност да видите, разгледате и детайлно да изучите най-разнообразните механизми на бягство от това ужасно неприятно нещо, името на което е отговорност.

Светият Граал изчезва от полезрението на ученика още с появата на първите признаци на заразяването с империл. Затова да разпознае и види Граала ученикът може само тогава, когато чувства себе си като част от цялото. Ако той слуша гласа на душата си, ако е ръководен от нея и ако се чувства като органична част от цялото, той никога няма да позволи в него да се появи гняв. Тъй като той получава абсолютно душевно съзнание чак в навечерието на Третото Посвещение, до този момент трябва да използва всяка от многото възможности, за да дисциплинира личността си. Затова преди всичко е необходимо да признае съществуващото положение на нещата: че то е именно такова, каквото е и че на каквото и ниво да се стреми да избяга от отговорност - на чувствено-емоционално или ментално -  във всеки случай става дума за дезертьорство, а то никак не приляга на сериозния, отговорен ученик, намиращ се на Пътя към Посвещението.

Светият Граал е великата цел на неговото голямо поклонение и ако той можеше още повече да фокусира вниманието си върху него, тогава антахкарана щеше да остава чиста и прекрасно приспособена както за духовните му стремежи, така и за целия процес на развитие на разбирането на душата и в този случай и най-малкият симптом, показващ наличие на империл, ще му послужи като безпогрешно указание, че в дадената сфера на жизнените взаимоотношения той постъпва безотговорно и е необходимо колкото може по-скоро да съзнае своята степен на отговорност и да я поеме. 

Ако каналът, свързващ ученика с душата, се запазваше постоянно отворен, той би забелязвал всяка степен на малка отговорност в различните жизнени ситуации и поемайки я върху себе си, бързо би се изчистил напълно и от най-малките признаци на империл. Но на всичко това ученикът бива обучен чак в навечерието на Третото Посвещение и за това трябва само да се съжалява, особено при мисълта от колко много неприятности би могъл да се предпази и да предпази другите, ако постоянно използваше империла като свой безотказен барометър.

Проблемът за отговорността е най-уязвимото, болно място на всички ученици. Това дори е видно от факта, че на много от тях им става явно не добре само при споменаването на отговорността. Тази неприязън служи като не по-малко безпогрешен симптом, че човекът е безотговорен. Всъщност, всяко негативно чувство, появяващо се в нас, трябва незабавно да събуди вниманието ни, тъй като винаги е сигнал за тревога: „Внимание! Блокировка!” 

Но ние спим и продължаваме да влачим след себе си всички свои стари навици и методи и щом чуем дори една неприятна дума, събуждаща в нас негативни чувства и мисли, ние веднага стигаме до убеждението, че цялата вина е в хората, извлекли на Божия свят тези неприятни неща и смутили съвестта ни. Всъщност, ние само проектираме върху тях собственото си затаено недоволство и затова цялата вина и отговорност без стеснение също прехвърляме на тях. От гледна точка на личността, това е лесен и удобен метод; от гледна точка на душата – глупав и неразумен.

Цялото се разпада и изчезва, Граалът също изчезва, антахкарана се замърсява. Разберете това, най-после скъпи братя и сестри, разберете го и започвайте ново препрограмиране, позитивна пренастройка на самите себе си, които ще ви помогнат да си отворите очите и ще ви направят чувствителни и внимателни към всяка, голяма или малка, частица отговорност. Това е толкова просто! Колко инкарнации биха могли да бъдат спечелени, ако учениците само можеха да осъзнаят тази същинска дреболия!

"Огледалото на ученика"

Тибетеца чрез Биргит Ломборг