Тщеславието не води до нищо добро

Тщеславието не води до нищо добро

Колкото ученикът е по-близо до върха, толкова по-внимателен трябва да бъде по отношение на гордостта и тщеславието, които го дебнат на всяка крачка. Трябва да се помни, че високата степен на духовност - това не е само разширено съзнание, задълбочени знания и разбиране, но и голяма опасност. За съжаление много често ученикът разпознава тази опасност едва когато вече нищо не може да се промени. Докато неговите духовни желания са възвишени и се основават на преданост и смирение, не възникват особени усложнения. Но още щом смирението и благородството на чувствата се забравят, веднага менталната гордост надига глава и започва да расте. 

Ако при това ученикът не е уверен в себе си или вътрешно се чувства непълноценен (което не признава дори пред самия себе си), в него започва да говори естественото в тези случаи желание да се утвърди по някакъв начин или да се реабилитира и в този случай на помощ извиква своето голямо по обем ментално знание.

Когато ученик с такъв голям запас от ментални знания вижда, че неговият ум, знания и увереност в своите сили правят изключително силно впечатление на по-младите и по-неопитните ученици, приемащи тези негови качества за добродетели, той се изпълва с огромна гордост, защото в лицето на тези ученици, които стават негови неволни обожатели, тази гордост получава мощна подкрепа, не контролирана от чувството за смирение, което в този момент му е непознато. Той не вижда, че това обожание, което често проявяват по-неопитните ученици към по-опитните, е примесено с чувство на раболепно възхищение, което обаче изчезва, когато понатрупат ум и разум. 

Такъв ученик започва постепенно да губи от погледа си своята планина. Тези външни атрибути на величие, т.е. почит и обожание от страна на другите ученици, стават за него все по-значими и убедителни. Всеки път, когато другите му оказват почит или уважение, го обхваща чувство на неотразимо самодоволство, а тъй като все още не му достига вътрешна увереност в своите сили, това възхищение и обожание, които получава от другите, му дават необходимите мъжество, сила и го правят много по-устойчив.

Този етап е един от най-опасните по пътя на усъвършенстването на ученика и някои го изминават преди Второто Посвещение, а други – след него. Като правило, малко преди Посвещението ученикът става много чувствена натура и срамувайки се от това, или съзнателно избягва и най-малките прояви на своята чувственост, или просто потиска своите чувства и ги изтиква в подсъзнанието си, тъй като винаги, когато се сблъска със сериозни проблеми, разкриващи неумението му да контролира своите чувства и да управлява чувстваната си природа, това свойство на природата му създава доста грижи и го лишава от всяка увереност в себе си. За да избегне тази неприятна необходимост да вижда със собствените си очи своите безкрайни поражения на чувствения фронт, той започва по най-различни начини да крие от себе си и от другите своята повишена чувствителност, заключва своите чувства с катинара на разума и започва старателно да убеждава себе си и другите в това колко е начетен, всезнаещ и ментален.

Тези магии на самозаблудата могат да го държат в своя плен извънредно дълго, защото винаги ще се намерят хора, склонни да вярват в неговите приказки за това колко е начетен, умен и колко много знае. Но рано или късно той ще бъде разобличен – защото докато заключва своята емоционалност и пренебрегва своето чувствено същество, личността няма да може да се интегрира, т.е. да направи част от своята природа дори малко от голямото ментално знание, което е натрупал.

За да може знанието от книгите да се превърне в мъдрост, трябва да сгрее своя живот с топлината на сърцето, с любовта, грижата и участието в съдбата на другите. Ако той не се грижи за другите и не чувства ситуацията, неговото знание така и ще си остане само теория, гола, празна и ненужна, неспособна някак да измени или преобразува целия „омагьосан” ред на неговия живот. В тази ситуация той не може дълго да скрива истината и бързо ще бъде разобличен. С какъвто и ентусиазъм или вдъхновение да бъдат изпълнени неговите речи, отправени към другите - все едно, в тях ще си остане и поучаващо–назидателният тон, и чувството на превъзходство, които заради неспособността му да разбира, да съчувства или да обича другите, ще предизвикват раздразнение у слушателите. 

И макар чисто интелектуалното обаяние на неговия ментален начин на мислене още дълго може да привлича околните със своята възвишеност и нестандартност, но неспособността да обича и равнодушието към другите ще станат много скоро очевидни и ще разрушат цялото му изкуствено очарование, в резултат на което пред всички той ще застане в жалкия облик на духовното си несъвършенство - като повърхностен, пресметлив и ловък тип, който хвърля прах в очите на другите.

Колкото по-голямо е товапристрастие към ментално надценяване на самия себе си, толкова по-очевидни и забележими са недостатъците и толкова по-бързо ще настъпи часът на разобличението, след което той ще остане в изолация насаме със своето високомерие и самонадеяност. Ако продължава да упорства в своето щеславие, това задълго ще забави неговото развитие и той просто ще тъпче на едно място вместо да върви напред, защото към този момент неговият ментален аспект ще стане властен и ще го насочва към догматизъм и сепаратизъм, докато чувствено-менталният аспект така и ще остане неразбран, хаотичен запуснат, изтикан в скривалището на подсъзнанието. Но така ще изглежда само външно, тъй като душата не дреме и постоянно го насочва към огромната работа, която като ученик му предстои да извърши. Но от друга страна, докато ученикът упорства в своето славолюбие и се задържа в това нелепо състояние, каналът, свързващ го с душата му, ще бъде прекъснат напълно и не може и дума да става за някакъв контакт помежду им.

Чувствата ще излязат наяве и ще започнат да бушуват едва тогава, когато тази масивна ментална броня е пробита или се пропука, след което ще приключи периодът на менталното му величие, защото ще го очаква много работа; трябва детайлно да разглежда и преработва своите чувства, по-голямата част от които така и са останали на инфантилно ниво, тъй като не са били никога докрай анализирани и разбрани. Душата на ученика през това време ликува и разцъфтява, радвайки се, че умствената закоравяла обвивка най-накрая се е счупила и цялото развитие е тръгнало отново напред със своето темпо.

Този цирей на славолюбие и умствено самовъзвеличаване може да се окаже толкова плътен, че понякога са нужни решителни мерки, за да се пробие. Такива мерки могат да бъдат уволнение от работа или силен стрес, или влюбване, или мощен отпор от страна на приятелите, които виждат до дъно неговите намерения и са загубили вече търпение да изслушват целия този „маниакален брътвеж”, или бойкот от страна на неговите колеги и подчинени, недоволни от неговите методи на работа и подават жалба против него. Последното често е най-опасно, защото внезапно и задълго той губи почва под краката си и се разрушава този така дълго извоюван от него ментален имидж. Затова той ще се постарае веднага да го възстанови и ще го възстанови, ако душата не влезе в контакт с него още преди процесът на умствената реабилитация да бъде завършен.

Но ако контактът се осъществи и се окаже достатъчно продължителен и стабилен, тогава в живота на ученика настъпва дълъг, труден период на емоционален анализ и промяна на чувствата. Този процес ще бъде суров и жесток, но е необходим, тъй като до Вратата може да се достигне само по един път - пътя на продължително преустройство, анализ и разбиране на своята астрална същност, когато всички отхвърлени и пазени в подсъзнанието чувства се изваждат на бял свят, подреждат се и се прекрояват. Този период, макар и тежък, е много поучителен и най-важният урок, който ученикът извлича от него е, че той стига до разбирането колко жестоко се е заблуждавал и мамил в своята умствена горделивост, считайки наивно, че управлява всичките си чувства. 

Това трудно време ще се окаже за него в крайна сметка полезно, защото той накрая ще се увери, че е още много и много далеч от желаното - от умението той сам да управлява своята емоционална природа.

Друга много важна последица или урок от дадения етап е опитът, до който той ще стигне в резултат на толкова мъчителното за него разобличаване на собственото му умствено ”величие”. Нека неговата гордост и самолюбие малко да пострадат, но такова ”страдание” ще бъде само полезно, защото под въздействието му в него ще се прояви най-важната от всички добродетели - смирението. Там, където няма смирение, там няма и Посвещение. По този начин целият този дълъг процес на умствено оглупяване ще бъде за ученика безусловно поучителен и полезен, и ако той има щастието да го завърши до момента на Второто Посвещение, целият следващ период между Второто и Третото Посвещение ще бъде не толкова мъчителен и труден.

Но ако ученикът продължава да е подвластен на своите ментални капризи и след Второто Посвещение, опасността нараства неимоверно. На началните етапи все още може да му стигне напълно запасът от смирение, който той е натрупал към този момент, обаче ако по-късно не издържи и започне да се ласкае със своите умствени съвършенства, гордостта и щеславието в този случай могат да достигнат катастрофални размери и да станат просто непоносими. 

Това в общи линии не е учудващо, защото начинът му на мислене на този етап е белязан с хладен сепаратизъм в отношенията с другите хора, тъй като той, съзнателно преработвайки своите чувства, се е изхитрил при това да се огради даже от благородните тенденции, съществуващи в астралното му тяло. А доколкото грубите астрални свойства в него вече отсъстват и не могат от дълбините на подсъзнанието да управляват неговите намерения, умствените му идеи или представи могат лесно да тръгнат в друга посока и затова той напълно може да започне да си въобразява за себе си кой знае какво, като придава на умствените си способности най-странни, нелепи и лъжливи съвършенства.

Ако такъв ученик не спре навреме (а това, колкото и тъжно да е, се случва крайно рядко, защото по това време на сърдечната топлина и смирението отдавна им е отказано правото да се реализират), падането отвисоко ще бъде съкрушително и дълго. Процесът на неговото развитие се затормозява за дълго време, тъй като никакви поправителни изпити, никакво повторно посвещение вече няма да има, а ще има само падане от върха – от неговия, от създадения от самия него ментален връх.

Възможно е да преминат не една, а няколко инкарнации, преди отново да завоюва предишното положение чрез тежък труд и да се върне на предишните духовни позиции, но този път коленопреклонен, любящ и смирен. Имайте го предвид. И нека това ви послужи за назидание.

"Огледалото на ученика"

Тибетеца чрез Биргит Ломборг