СЛЕД ВТОРОТО ПОСВЕЩЕНИЕ

След Второто Посвещение

Кръг след кръг се върти колелото на нашия живот по своите огромни орбити-цикли, поставяйки пред нас многобройни и най-разнообразни изпитания, които в същността си са безкрайни репетиции и повторения, представени като безбройни вариации на основни и допълнителни теми. Често мислим, че сме научили добре преподадения ни от живота урок, но щом пак бъдем подложени на същото изпитание веднага става ясно, че все още много неща не сме разбрали и усвоили. Тези непрекъснати повторения са и нашият истински учител, именно те учат човека – бавно, но сигурно. 

Ето защо и повторенията, които често, но всеки път в различен нюанс – се срещат в тази книга, служат точно за тази цел – да ни помогнат да разберем един или друг аспект на разглежданата тема достатъчно пъти, докато не бъде разбран в детайли, т.е. докрай и истински. Съгласете се, нима не е забележителен сам по себе си този факт: толкова пъти да си мислим, че нещо сме разбрали, макар в действителност ние съвсем да не го разбираме. Не разбираме правилно, искам да кажа. Помислете над това. В това е и ключът към истинското вътрешно разбиране на заобикалящото ни.

Без да спре ученикът упорито и търпеливо върви през гората към върха на планината и този път продължава много инкарнации, тъй като, обграден с плътна мъгла, често ученикът се отклонява от пътя и върви в кръг. Но когато най-накрая започне да осъзнава, че истинската цел на неговите търсения се явява именно върхът, той фокусира цялото си внимание върху него и гората вече губи своята привлекателност, а самият той сега полага всички усилия, за да се избави от тиранията на чувствата и да се освободи от илюзиите, които го уморяват до смърт. 

Прекрачил прага на Второто Посвещение и след като се е освободил най-накрая от старата и тежка астрална опека, той изпитва чувството на велико щастие. Ученикът стои на върха на собствената си планина и с пълни гърди вдишва чистия прозрачен духовен въздух. Пред него се простира необозрима далечина, величествена панорама, тъй като дърветата вече не пречат на взора му. Той гледа надолу, към гората, на която е бил толкова дълго време пленник, и в този момент му се струва просто невероятно, че е могъл толкова дълго и безсмислено да блуждае в тази гора, когато тук, на върха, е толкова чудесно и прекрасно, толкова чисто и ясно.

Неочаквано ученикът е заобиколен от призрачно-леките облачета на съблазънта: той е обладан от чувството на гордост при мисълта колко далеч е отишъл. Преизпълнен със самоудовлетворение, той не без суета отбелязва колко високо се е развил в духовно отношение и колко значителна фигура ще стане, след като окончателно надвие илюзорния свят. И още преди да се е огледал, Ученикът веднага се оказва обхванат от плътния облак на нови илюзии – менталните. Започва нов период на изпитания: менталните съблазни, които като лек дим го обгръщат от всички страни, го мамят и го въвличат, при което пространството пред погледа му отново се стеснява и се покрива с лека мъглява пелена, макар не толкова плътна, променлива и мътна като в астралния свят, но при това не по-малко подвижна и изкривяваща перспективата. 

Душевният канал отново се оказва замъглен, а посланията на душата отново са изкривявани, тъй като менталното тяло се стреми да наложи рутината на проявите на своята собствена индивидуалност. Неизмеримо дълго продължава това състояние – докато ученикът не осъзнае, че не всички опасности са преодолени, и че го чакат нови илюзии и съблазни, по своята природа далеч по-фини и коварни, в сравнение с тези, с които се е сблъсквал по-рано. Но, уви, чувството на щастие, родено от съзнанието за освобождение от мъчителния плен на чувствените илюзии по това време е толкова голямо, че заради него той не вижда как илюзорните облачета отново, постепенно и незабелязано го обграждат и обвиват от всички страни.

Когато той преодолява това ментално затъмнение, предизвикано от суетността и гордостта му и каналът на неговата душа отново се изчиства и стабилизира, идва разбирането колко хитри и коварни са всъщност тези невинни на пръв поглед облачета. Пред него е съвсем нов враг и този враг е гордостта, която в един миг го изпълва, когато едва се е освободил от властта на змиите на илюзиите. Изумен той се оглежда и – идва прозрението. От тази висока точка, до която е стигнал, пред него се открива ясна далечна панорама и първото, което вижда – това са други планини. Тези планини са много, твърде много и когато се опитва да разшири съзнанието си, той изведнъж проумява, че самият той е неразривно свързан с всичките тези планини, че е едно цяло с тях. Какво главозамайващо чувство! Това откритие го изпълва с безмерно щастие и донякъде му става жалко неговите духовни приятели-братя, които са още не са удостоени с честта да преживеят това, което преживява той; и го обхваща силно вълнение при мисълта, че той, оказва се е бил през цялото това време по-умен и по-талантлив от тях, и е бил по-добре подготвен от тях за това нелеко изкачване, доказателство за което е присъствието му сега на този негов връх.

Докато той така стои и се предава на самоуспокоителни мисли, незабелязано отново го обгръщат облаците на илюзиите и той толкова е погълнат от тях, че нищо повече не чувства и даже не забелязва как ясната, величествена планинска панорама пред него леко се замъглява и изчезва, чувството за единение се изгубва, а самият той, без изобщо да го осъзнава, вече започва фактически да гради за себе си нова кула на ментална изолация. Ето ги новите опасности, водещи след себе си и нови илюзии, които идват на вълни и го вземат в плен, дълъг или краткосрочен, в зависимост от това колко е бдителен самият ученик. Колкото по-здрав и надежден е контактът му с душата, колкото е по-внимателен към себе си и обкръжаващите го, толкова по-ясно вижда и разсейва облаците, преди да са го погълнали.

Ако връзката му с душата се запазва постоянна и невредима, ако в решаващите моменти не го напуска чувството за яснота на идващите от душата послания, значи за него може да не се страхуваме, тъй като той винаги ще бъде нащрек и подготвен за неканеното нахлуване на фините ментални илюзии, които неопитният ученик, току-що преминал през Второто Посвещение, много лесно може да пропусне. Чувството на щастие през този период е толкова огромно, спор няма, но и самите опасности са значително по-големи; ето защо ученикът трябва постоянно да помни, че още не всички илюзии са погребани. Славолюбието води до падение, а съблазните са толкова по-силни, колкото по-силна е потребността на личността за слава, почести, ласкателства и обожание. Да, менталните способности на ученика са нараснали неимоверно, но и опасностите са нараснали пропорционално.

Изкушение в пустинята – ето определението за тази опасност, която дебне ученика на този етап. Тези изкушения са много и не само тези, за които четем в Светото Писание. Изпитанията с изкушения следват едно след друго и безкрайни и многообразни са техните лица и прояви. Само една добродетел може да запази ученика и да го преведе невредим през техните плътни редици – смирението. Ако към този момент на ученика не му е познато смирението, той неизбежно става жертва на съблазните. И колкото по-грандиозни и величествени са хвърчилата на илюзиите, които го обграждат и въвличат в своя въртеж, толкова по-надълбоко и болезнено е падането му от върха. Силното неутолено ментално славолюбие води след себе си само падение, дълго и дълбоко. Да се спаси може само чрез смирение и в смирение. 

Но трябва да се разбере, че става дума не за робско, граничещо със самоунищожението смирение, което по погрешка се възприема от привържениците на много религиозни течения като особено почитано от Твореца, а за онова истинско духовно смирение, присъщо само на тези ученици, които осъзнават и с радост приемат своето място и своята участ в общия цикъл на развитието и с чувство на дълбоко благоговение съзират грандиозния, необозрим път, който лежи пред тях, като замират пред грандиозността и величието на замисъла на Твореца. Само този от учениците, който е приел и е побрал в своето съзнание този величествено-необозрим път, само той намира в сърцето си белезите на истинското смирение, които предизвикват в него будхически сълзи. Истинското смирение винаги предполага искрено разбиране и осъзнаване на величието и грандиозността на всичко съществуващо на всяка една от степените и стадиите на този гигантски процес на инволюция и еволюция на живота.

Ако ученикът разбира всичко това, той никога няма да загуби бдителността си и сверявайки всяка крачка с душевното си съзнанието, проявявайки предпазливост и готовност за опасностите, ще съумее да заобиколи фините ментални капани, поставяни от личността. Той бързо ще се убеди в това, че докато осъзнава, усеща и се осланя на будхическата топлина в сърцето си, менталното му тяло ще се опитва безрезултатно да го примами в капана. Никога не трябва да забравя, че личността напълно осъзнава, че въпросът в дадения случай е въпрос за живота й. Ето защо тя прави всичко, което зависи от нея, за да оплете по-здраво менталното тяло в облаците на илюзиите и докато успява, каналът с душата е напълно блокиран. Личността интуитивно чувства, че още миг – и цялата й минала власт завинаги ще премине в ръцете на душата и заради това няма да се предаде без трудна и напрегната борба.

Наистина щастлив може да бъде наречен този ученик, който има достатъчно смирение, за да противостои на всичките тези ментални съблазни. Такъв ученик доста бързо ще се подготви за Третото Посвещение и преминавайки го, ще стане същество, ръководено от душата, която този път окончателно ще поеме пълното и абсолютно господство над личността.

"Огледалото на ученика"

Тибетеца чрез Биргит Ломборг