Земно и небесно - 1 част

Земно и небесно - 1 част

Само това, което е невидимо, неосезаемо, необяснимо и не възприемано от земните сетива, принадлежи действително на човека. Всички земни неща, запечатани в съзнанието, преминават в Тънкия свят и остават в паметта на познавателния център. Освен това и всичко съществуващо грубо материално има свое отражение или двойник в Астралния свят. Астралните клишета или матрици са неизтриваеми, освен със огън. По такъв начин не самата вещ, подлежаща на унищожение във времето, а нейния отпечатък в съзнанието има значение за последното, а също така и мислите, преживяванията и опита, свързан с предметите от външния свят. Не самите предмети, повтарям, а реакцията на съзнанието към тях. За възхождащия дух животът се пренася от вън вътре (външният живот се замества от вътрешния), като външните явления губят своето самостоятелно значение и служат само за обогатяването и растежа на съзнанието, т. е. за неговото разширяване. Той знае, че нищо външно не му принадлежи, а служи само като материал и средство за събиране на знания и опит. 

Това по същество ще бъде и отричането от плътните предмети, което става в духа. Не отказ, не насилствена жертва, не аскетизъм, а обхващане на света в неговия видим и невидим аспект. Така се извършва преоценка на всички ценности и фокусът на съзнанието се пренася от плътния във Висшия свят. Сякаш отвътре, от своята глъбина гледа Той на всичко, което става наоколо, без да се отъждествява с нищо. Било е казано: „Моето царство не е от този свят“, но хората не са го разбрали. Скоро науката ще открехне пред човека завесата на Невидимия свят и тогава той ще се убеди с очите си, че действително се явява наследник на пространствени съкровища.

Да! Да! Да! Щастието е в духа и нищо земно няма да го донесе, ако не е възприето чрез духа. Затова често притежаването на земни предмети и на всичко онова, което би трябвало да носи радост, практически нито радост, нито щастие успява да донесе. Хората се надяват да го открият в нещо външно, в изявите на външния свят, обаче в действителност, само по себе си, усещането за щастие не е нищо друго, освен едно състояние на духа. И това, което донася радост на един, за друг може да бъде напълно безразлично. Ако едно и също явление донася на един радост, а на друг — мъка, не означава ли това, че основанието за радост се съдържа не в самото явление, а в съзнанието, което го възприема и налага върху него своята санкция. 

И всичко зависи от състоянието на съзнанието и от неговото отношение към едно или друго явление. Но тъй като състоянието на съзнанието зависи от волята и може да се регулира чрез нея, то щастието и нещастието на човека се намират в собствените му ръце. Поставяйки върху всяко явление печата на собственото си решение, човек може да определя своето отношение към живота и към всичко, което става с него. Тогава това, което за едного ще бъде източник на неприятности и страдания, за другиго може да бъде причина за радост. Например бездомието на Земята е тежко поносимо и носи тъга, но то приучва към отказ от земята и от привързаността към въображаемата земна собственост, т. е. освобождава духа от властта на земята и му дава крила. И когато дойде времето да се остави земното, и притежателят на къщи, и бездомникът ще си отидат без да вземат нищо със себе си. Но единият ще остане обвързан с това, което е считал за свое, а другият ще бъде свободен, защото не е притежавал нищо свое. 

Затова е по-добре да нямаш нищо или пък притежавайки нещо, да не го считаш за свое, помнейки непрекъснато, че всичко, което ни е дадено, ни е дадено само за временно ползване. По този начин, не смятайки нищо за свое, освобождаваме себе си от властта на материалния свят. Дори и тялото ни не е наше, защото е от прах и в праха ще отиде, превръщайки се и то самото на прах. Ние сме безпределни, но земния път е кратък и представлява само един малък отрязък от цялостния ни път в Безпределността. Безпределни сме, ако духът вижда себе си във Висшата Триада, но временни, ако се вижда в тялото и трите нисши обвивки. Свободата на избора към кого да се приобщи изцяло остава на разположение на духа и всеки избира сам това, към което го тегли сърцето му. И нагоре, и надолу пътят е отворен, като изборът е свободен.

И тъй, нека запомним: не повторение, а задълбочаване. С разширяването на съзнанието се задълбочава и разбирането. Все същото е, но разширено и задълбочено. И човекът е все същият, но вече при започващо осъзнаване на безпределността и сложността на собствения си микрокосмос. Познай самия себе си — е завет на древната мъдрост. Има и друг, не по-малко дълбок, но и до сега не разбиран правилно — Всичко мое нося със себе си. Повтаряйки го, обикновено са смятали, че става дума за преносими предмети или такива, които могат да се вземат със себе си. Обаче този, който е казал първи това, е имал в предвид вътрешното неотнимаемо достояние на човека, неговите придобивки, събрани в продължение на векове и цялата структура на психо-физическия апарат на човека. Мое изцяло е само това, което е с мен навсякъде и винаги както на този свят, така и на онзи — неотнимаемо и вечно, но обвито от временните обвивки. В това разбиране древното изречение става съвършено друго.

Смята се, че ако животът на даден човек се е стекъл щастливо и благополучно, значи той е бил успешен. Но от земно щастие и благополучие все още нищо добро не е произлязло. Следователно, разбирането за успех се различава от разбирането за щастие и благополучие. Човек може да бъде външно щастлив, но ако това щастие се съпровожда със застой на духа и тление, за какъв успех може да се говори? Такова щастие ще бъде най-голямото нещастие за духа. Често привидно нещастните обстоятелства могат да бъдат много удачни за духа, чиито мерки са много различни от мерките на ежедневието. Няма да е преувеличено да се каже, че всички Велики Духове са страдали тежко и за всички тях земният живот е бил източник на най-ценни придобивки. Закон е, че всичко трябва да се заплаща. 

Жизненият опит и цената за него са неотделими. Може да се предположи колко е трябвало да заплати човечеството за всяка своя придобивка през еволюцията. Този закон важи и в областта на духа. Даром нищо не се дава. Дори и царството Божие се превзема със сила. Трябва от всяко неблагополучие да се извлича съдържащата се в него полза, а не да се съжалява за него. Сам Владиката е казал, че в живота ще има скръб. Но също така е предрекъл и победата. Правилно е от всяко тежко явление в живота да се извлича даваният от него опит. Да се извлича изцяло, до край, обмисляйки всяка една подробност и отпечатвайки я трайно в съзнанието. Правилно е да се обръща внимание на всеки детайл: дребните неща са от голямо значение поради своя характерен смисъл. Дребните постъпки често са показател за нещо твърде голямо, стоящо зад тях. 

Човек е привързан към своя дом — тъмница с невидими нишки, които след освобождаването му от тялото стават вериги на ново, макар и надземно робство. Тези нишки или токове са протегнати между всяка вещ, която нейният притежател счита за своя и собственика, и когато човек умира, те не изчезват, защото представляват енергии от психически порядък. И когато се окаже без тяло, човек активира повторно тези връзки и съзнанието му се насочва отново към вещите, които е притежавал и е считал за свои на Земята. Затова земната собственост е коренът на обвързаността на човека в Надземното. Представата за въображаемата собственост не умира при прехода, както не умира и въображението на преминалия Великата граница. 

Последното дори се изостря още повече и човек получава възможност за творчество на духа, което се изразява в способност да се твори чрез въображението и мисълта в Надземния свят. Всички продукти на неговото психическо творчество там получават особена реалност и жизненост. Но когато тази сила на творческото въображение се насочва към неизживяното чувство за собственост и неговите обекти, те придобиват аспект на земна Майя и съзнанието се потопява в нея, както се е потопявало и на Земята. Силата на привързаността по отношение на вещите, дома и местата не отслабва, а нараства, ако духът не се е освободил от нея съзнателно, чрез отричане от всякаква собственост. Злото, обаче, не е във вещите, а в отношението към тях. Ако хората можеха да видят с какви повлекла зад себе си идват в Надземния свят и колко дълго се влачат след тях тези „опашки“. 

Казано е: притежавайте всичко, но нищо не считайте за свое. Особено мъдър е бил обичаят да се раздава цялото лично имущество преди смъртта. В това е и смисъла на завещанието, чрез което притежателят се освобождава още приживе от имота си, не разбиран, обаче, от завещателите. Въпросът за освобождаването на духа от тъмницата на плътта е сложен с това, че в действителност не плътта и плътното обкръжение затварят човека в тъмницата, а неговите мисли и съзнание, т. е. явленията от психическо естество. Затова и борбата със собствеността протича в съзнанието. Позволено е да се притежава всичко,каквото и да било, но не е позволено то да се счита за свое. Просякът, нямащ нищо, може също да бъде роб на собствеността, защото освобождението е в духа. 

Нишките на желанията, протегнати мислено към вещите, които той би искал да притежава, създават за него много по-жалка тъмница, тъй като неудовлетвореното желание е много по-жизнено. Само изживяното желание губи своята сила и власт над човека. Затова подтискането на желанията никога не довеждат до целта. За изживяването може да способства само мисълта, тъй като мисълта е и тъмничар, и освободител. Ето защо съветваме да се обкръжавате с мислени образи на красиви неща, така че, дори и при непълно освобождаване на съзнанието, обкръжението да бъде прекрасно. 

Представете си как от човека се протягат хиляди нишки към всички тези вещи, които съставляват неговата въображаема собственост и можете да разберете как всички тези нишки и обектите на тяхното притегляне следват умрелия в Тънкия свят, ставайки от невидими — видими вериги на робството на съзнанието. От това може да се разбере цялата нелепост на чувството за собственост в Надземния свят и неговата ненужност. Отричането от вещите и чувството за собственост е срочна задача на еволюцията на духа, за да може всеки да каже в духа си: наистина, не виждам вещи, които да притежавам.

Говорим за отказ, за преодоляване, за борба, за самоотверженост, но всичко това може да се замени с една дума — побиране (вместване), намиране мястото, т. е. разбиране истинския смисъл на вещите в общия порядък на Вселената и живота. На всяко нещо трябва да се отреди принадлежащото му място и не повече от това. Това ще бъде вместване и тогава е позволено всичко, тъй като отровата на личната собственост няма да влезе в съзнанието. Изкушението на призрачното притежаване е дълбоко и значително по своя смисъл: дори Великите Духове са били изкушавани по този начин, като им е била предлагана власт над всички земни богатства. Соломон е бил цар, Акбар — император, но те са вместили и властта, и земното богатство, като духът им е останал свободен. Тогава думата „отказ“ може да бъде заменена с думата „вместване“, когато значението на обкръжаващото е осмислено в цялата му пълнота. Дори жертвата не е нищо друго, освен вместване,усвояване на нови възможности, а не лекомислен отказ.

Щастието е в духа и извън зависимостта от външни обстоятелства. Разбирайки това, може да се извлича радост от пространството, като се призовава космическата радост. Тя звучи високо над Земята и трябва духом да се издигнете до там. Екстазът е висша степен на радостта. Той може да бъде изпитан, ако се изостави земното. Когато духът витае свободен в пространство, земното не е необходимо. 

Покой няма и не може да има. Затова е безсмислено да се стремим към него. А и смисълът на земното съществуване не е в покоя, а в това да се придобие опит. Покоят е несъстоятелен с това, че не допринася с нищо за развитието. Този, който се счита за обезпечен, потъва в илюзиите на Майя, които се разпръскват като облаци, отнасяйки привидното благополучие. Затова мъдрия се задоволява с това количество щастие, което му е отредено, знаейки, че никакви промени на външните условия не могат да го увеличат. 

Не трябва да се залъгваме смятайки, че ако се случи това и това, ще бъдем щастливи и спокойни. Защото когато съдбата даде желаното, усещането за щастие си остава същото. Иначе от къде ще дойдат толкова неосъществени надежди и разбити мечти? — От търсенето на щастие не където трябва. То е в духа, но кой поставя духа над всичко останало, което е предмет на въжделенията и мечтите? За това даже и време не остава. Стига за всичко, но не и за най-необходимото. А после се чудят, когато духът изпадне в безизходица, защо е така задушно и тясно на съзнанието в тъмницата, наложена му от самото него.

Мнозина от тръгналите към Нас не издържат на напрежението и отстъпват. Да се стои на края на пропастта не е много приятно. Разчупени са рамките на обичайното. Съзнанията на околните са далеч от пространствените съкровища. Самотата става съдба за известно време. И това е едно от най-трудните изпитания. Спомените от миналото, когато животът е бил толкова спокоен и обикновен, зоват. Но трябва да се върви. И трябва да се отхвърли всичко, което е било някога и се е струвало толкова мило на сърцето. Всичко действително ценно и незаменимо е с теб по далечния път. Няма нищо излишно. „Omnia mea-mecum — Всичко мое е с мен“ (лат.). 

Всичко е с теб и всичко е в теб. Вече е ясно, че не вещите са нужни на човека, а онези усещания, които те донасят. Но човек сам е лаборатория на всичките си усещания и може да ги предизвиква по своя воля. Но те не са му необходими — нито вещите, нито усещанията, породени от тях. В Тънкия свят хората живеят без вещи. В бъдеще у хората няма да има това множество от вещи, освен най-необходимите. Тогава човекът няма да бъде така привързан към земния си дом и ще бъде свободен от робството на вещите. Хората ще се трудят не заради вещите, а заради радостта от творчеството на духа, което ще породи труд, свободен от привързаност към въображаемата собственост. 

Това е възможно, ако съзнанието е достатъчно разширено. Изобилието на всичко и достъпността му ще освободят от желанието да се вземе нещо свръх мярката. Два обяда не можеш да изядеш, нито два чифта обувки да обуеш едновременно. Всичко зависи от нивото на съзнанието. Затова въпросът за възпитанието на съзнанието трябва да бъде първостепенен. То трябва да се прероди, т.е. да се преобрази. Но съзнанието на стария свят е все още много далеч от това преображение, а с него е невъзможно да се влезе в Новия свят.

Няма да съдим, а ще изпълваме съзнанието с Нашата Светлина, докато тя не измести собствената светлина и Нашата Светлина не стане собствена, самоизлъчваща се, предизвикваща самостоен Лъч. Нашите лъчи могат да бъдат привличани в живота с устременост към тях. Магнитът на духа действа чрез съзнанието. Сферата на притегляне или светът, в който той пребивава, се създава чрез устремяване на съзнанието. Всички устойчиви стремежи създават свои сфери на притегляне, различаващи се по слоевете, или височината, или степента на духовност на техните вибрации. Съобразно същността и природата си, стремежите притеглят съзвучни им елементи от пространството и така се създават обкръжаващите духа сфери. 

Съзвучните сфери на пространството се насищат със стремежите на духа, обогатявайки и разширявайки ги и на свой ред, взаимно, обогатявайки се от тях. Създава се кръг на взаимно въздействие и взаимно притегляне. Духът се подхранва от пространството. Бедността на съзнанието се обуславя от бедността и слабостта на стремежите, тъй като законът гласи: „само се устремете…“.Законът на съзвучието е дотолкова мощен, че управлява световете и живота във всички сфери — висши и нисши. Постъпленията от пространственото хранилище също стават по съзвучие. Целият живот на духа в Надземния свят се регулира и създава също от този закон. 

Плащането и получаването също стават според него. Ако вземем за пример вътрешния живот на двама напълно различни човека, живеещи в едно и също външно обкръжение, то може да се види доколко различни са сферите, в които пребивават съзнанията на тези хора. Външното е едно и също, но вътрешното зависи от привличаните от съответните мисли и чувства елементи от различните слоеве на пространството. Бедността на съзнанието не зависи от пространството, а от бедността на мислите, възникващи в него и от бедността на стремежите. Външното обкръжение зависи от кармата, но кармата на вътрешния живот е много пластична и лесно се съчетава с волевите токове на духа. 

Можете да си представите цялата суровост на външното обкръжение на отшелниците — йоги в планините и цялото неограничено богатство на техния вътрешен духовен свят. Смятат, че щастието се заключва в материалното благополучие и доволство и телесното здраве. Но колко много от физически здравите хора са нещастни и колко малко са щастливите богаташи. Не е възможно да се счита за щастие това, което по силата на своята собствена природа е обречено на унищожение, поради малкия обхват на своите прояви. Затова са и толкова малко щастливите хора, защото е твърде кратко отреденото им щастие в общоприетия смисъл на тази дума. Особено не дълговечно е щастието от астрален, т. е. чувствен порядък. По своята същност всяко по-продължително астрално преживяване постепенно изчерпва силата си, ставайки монотонно и тогава астралът изисква неговата замяна. Астралните чувства са нетрайни и много изменчиви. 

Съзвучията по астрала са неустойчиви и временни. Астралът, както и физическото тяло, е ограничен във времето от определен срок на съществуване. И да се влагат в него своите енергии е равностойно да се влага капитал в предварително обречено на провал дело, имащо при това кратка продължителност на съществуване. Животът на ментала е малко по-продължителен, но също е ограничен. Само огненото влагане е постоянно и не е ограничено от нищо, защото светът на огъня е Основата на основите на живота. Духът на човека несъзнателно се стреми към устойчивото и дълготрайното, т. е. към вечното и непреходното. Сфинксовете и пирамидите са се създавали за да въплътят вечното и да го удържат във временните, но възможно най-устойчиви форми. Материята е вечна, но не и формите на нейните проявления. Духът е вечен, но не и обвивките, в които и чрез които се проявява. Вечното е в духа и да изявиш себе си във вечното означава да съсредоточиш в неговата сфера съзвучните на духа енергии на съзнанието.

В какво е истинското щастие, достойно за земята? В постигането на постоянна, неизменна, сигурна победа над себе си и в процеса на постоянното преодоляване на себе си. Ако малката и утвърдена победа над себе си дава вече радост, то какво биха дали поредицата от не спиращи победи? Всяка от тях е приношение на Учителя и всяка радва. Вашата радост и Нашата радост за вас се сливат в една и двойно ви укрепват. Всяко правилно действие също донася радост. Ако всички действия са правилни, то пътят към щастието е открит.

Ако човек върви твърдо и неотклонно към целта, всяка крачка и всяка извървяна педя земя го приближава към нея. За някого студът и гладът или болестите са нещастие, а за някого са стъпала на преодоляването. При това много по-лесно се преодолява това, което се възприема като неблагополучие, от колкото това, което е негова противоположност. Веригите от рози или веригите от злато много по-трудно се отхвърлят, от колкото тези от желязо. Трудностите и мъките по-бързо ще доведат до целта, отколкото прословутото благополучие. Тези, които вървят след мен, са преминали през безбройни изпитания и животът им е бил много далеч от това, което се нарича благополучие. 

Благополучието представлява на-доброто средство за угасяване огньовете на духа. Трудно е да се откъсне от Земята вкусилият земните сладости. Заминавайки оставяме на Земята всичко, но ако освобождението не е завършено в духа, духът отнася със себе си всички земни израстъци и всичкото онова, с което е свързан чрез желание, устременост или мечта. Духът е затворен като в черупка от субстанцията на тези материализирани наслоявания и не може да ги отхвърли, докато не ги разбие и излезе навън, извън техните граници, където земното притегляне губи вече своята сила. Разбийте веригите докато сте още на Земята, защото да ги отхвърлите там, в Надземния свят, ще бъде много по-трудно.

Трябва да вземаме от живота само това, което можем да вземем в далечния път. Ние сме вечни пътници и всеки излишен багаж по пътя само ще ни затрудни. Всичко излишно, без което може да се мине, се отхвърля. Тези, които не знаят това, искат да вземат със себе си непременно всичко, което имат при себе си в дадения момент. Но тези, които знаят, нищо не считат за свое за постоянно, а само за определено време. Мое е само това, което е с мен за винаги, а всичко останало е чуждо.

Животът е показал, че вещите и предметите от непосредственото обкръжение, ако им се отделя прекалено много внимание, могат да заслонят от съзнанието най-нужното. Те могат да закрият и Учителя и да го отделят от нас като стена. В това е най-голямата опасност от вещите, когато съзнанието е привързано към тях. 

„Раздирането на завесата“ не става в опиянението на благополучието. Благополучието и спокойствието са тези прегради, които убиват възможностите на зрението на духа. Те правят човека сляп. И за да не ослепее прозрелият, духът се обременява чрез обстоятелствата. По този начин всяко обременяване се превръща в стъпало от стълбата на възхода, водеща в Живота. Затова не трябва да съжаляваме за тези обременявания, тъй като в тях е възможността за подем.

Осъществяването на земните желания съвсем не означава постигането на щастие. Често хората си мислят, че ако се осъществи някаква определена тяхна мечта, те ще бъдат напълно удовлетворени и доволни. Но когато тази мечта действително се осъществи и миговете на новите усещания отминат, оказва се, че щастието отново не е дошло и че състоянието на духа си е все същото, а дори и по-лошо. Грешката е в това, че се търси нещо вън от себе си, във външните условия, докато щастието и вътрешния мир са в духа, който се отхвърля. Нищо външно не може да замени вътрешното, ако вътре нещо е неблагополучно Напразни са надеждите за това, че някакви, каквито и да са, външни условия могат да донесат желания мир, ако той не е вътрешно обусловен. Богатството и благополучието все още не са щастие, затова и щастието е трудно достижимо за света, понеже то е в духа.

Този, който е победил себе си, тържествува над условията на Плътния свят, каквито и да са те. Ако всичко е съсредоточено в духа, тогава духът е над всичко. Така нямащият нищо свое в действителност е побрал всичко и има право да владее всичко. Но смятащият нещо за лично свое се затваря в периметъра на вещите, които смята за свои и пребивава в техния затворен кръг, изключвайки се по този начин от сферата на безпределните възможности на духа. Собствеността е верига за духа, тъй като съзнанието свързва себе си и се обкръжава с вещите, които смята, че му принадлежат. Изявеният собственик, притежаващ голямо стопанство, земя, добитък и много постройки, мисли постоянно за всичко това, заобикаляйки се с мислените образи или астралните двойници на тези вещи и предмети. 

Умирайки, той отнася със себе си своята невидима собственост и пребивава в нейното обкръжение, затворен в кръга на обичайните си мисли и желания и неспособен да се възползва от свободата на Надземния свят. Но не само движимата или недвижимата собственост, а и различните привички, слабости и пороци по същия начин свързват ръцете и краката на развъплътения дух и не му позволяват да разгърне творческите си способности в условията на извън телесно съществуване. С каквото е обвързал съзнанието си човек на Земята, с него остава свързан и в условията на Надземния свят, защото и обвързването, и освобождението са в духа. Трябва още на Земята упорито, съзнателно и всекидневно да разкъсваме тези вериги. Можеш да имаш в земния си живот необходимите вещи, но трябва твърдо да знаеш, че в Тънкия свят те са ненужни и че са ни дадени за ползване само временно, защото на оня свят нищо веществено не може да се вземе със себе си. 

Умирайки хората знаят, че не могат да вземат със себе си своята собственост и ако не са се освободили съзнателно от мислите за нея, те отнасят в съзнанието си образите и двойниците на въображаема собственост, за да затъват в нейното обкръжение в света на свободата. Освобождението в мислите се постига тогава, когато човек осъзнае, че не само предметите и вещите не могат да му принадлежат, но че и мислените им двойници не са нищо повече от една призрачна даденост, нямаща никаква основа в действителността. Абсолютно със всичко, което е считал за свое, включително и с физическото си тяло, а също и с астралното и менталното си тела, макар и да не вярва в тяхното съществуване, човек ще трябва да се раздели. 

Единствено Огненото му тяло е вечно и неотделимо достояние на духа, ако е вече оформено дори и в зачатък. За тази именно собственост, неотнимаема нито в живота, нито в смъртта, е нужно да се помисли, защото елементите на Огненото тяло се събират и натрупват в течение на земните въплъщения с посредничеството на всички обвивки и, бидейки събрани, позволяват съзнателно пребиваване на духа във Висшите огнени сфери, отсъдени за човека от началото на времето. Всички светове, в които пребивава духът, са срочни и крайни, както са смъртни и съответните им обвивки. Безсрочен и вечен е само Огненият свят. Огненото тяло, необходимо за пребиваването в него, расте и се оформя постепенно в процеса на продължителна еволюция. Този процес може да бъде ускорен съзнателно, ако духът е осъзнал крайната цел на своите земни странствания и пребивавания в различните си обвивки и различните светове.

В космически смисъл собствеността е съвършено нелепа, а привързаността към нея може да се нарече вериги за духа. Вместо да продължи събирането на опит и знания в пространството на Надземния свят, духът, не изживял чувството за собственост, продължава да затъва в обкръжението на вещите, които въображаемо притежава и които неговото творческо въображение е създало в изобилие от пластичната субстанция на астралното вещество. Вещите могат да се притежават, но без чувството за собственост и тогава съзнанието не остава привързано с невидими нишки към тези вещи. Ние смятаме, че свободата се постига в духа. В противен случай защо милионерът завършва живота си със самоубийство, или управникът трепери за своята власт, или пък младият и здравият е до толкова потиснат, че не знае какво да прави със себе си. Свобода на духа може да даде само знанието, утвърдено чрез опита на живота. Затова Озареният Дух е казал: „Ще познаете Истината и Истината ще ви направи свободни“.

Този, който иска да се приближи до нас, трябва да остави всичко. Обикновено под „всичко“ се разбират земните условия и земните вещи, с които трябва да се раздели човек. Но в действителност главната част от това „всичко“ се съдържа в този невидим, но тежък багаж, който влачи след себе си не освободеното съзнание, претоварвайки се с неща, които са ненужни. Колко място би се освободило, ако се изхвърли излишният багаж! И колко бърз би станал ходът без букаите на краката, ако решимостта на волята беше достатъчна, за да се освободи от тях! Трудно е да се разделиш с вековните наслоения, но изборът все пак трябва да се направи. Сметта пред прага и близостта на Владиката са несъвместими.

Тук или там, далеко или близко, горе или долу, днес или утре, напред или назад — всичко това са земните представи за нещата. За духа всичко е тук и сега и там, където са духът и съзнанието, там всичките тези понятия, сега разделени от ограниченото земно мислене, понятия и представи, са слети в едно „Аз“ на човека. Където е съзнанието, там е всичко: там е и духът, и неговото „Аз“, но не малкото земно „аз“, а висшето, нямащо нищо, но притежаващо всичко, тъй като се е отказало от всичко. Там, където е „Азът“, там е и домът — Домът на духа. Човекът, построил си Дом за духа, не привързва съзнанието си към земния дом, а живее и пребивава в Дома на духа. И тогава всички земни домове стават временни и духът не е прикован към нито един, не е погълнат от нито един, тъй като не смята никой от тях за свой, а като даден само временно, за да има някъде едно ъгълче за тялото, което се нуждае от покрив и от облекло. Но духът не се нуждае от тях. 

Трябва да се разбере смисълът на тази свобода от вещи, дом и облекло, за да не се обвързва човек с тях. Тази граница на притежаване без чувство за собственост, тоест без обвързаност, е много тънка. Освобождаването от вещите в духа е необходимо за да бъде човек свободен както на Земята, така и особено в Надземния свят, където прекъснатите магнитни токове, здраво свързващи собственика с неговата собственост, запазват своята сила и държат духа в плен на вещите, обкръжаващи съзнанието. Астралните двойници на материалните вещи притежават ярка видимост на астрален план и не освободилият се в съзнанието си от земните вещи собственик продължава да ги „притежава“, тоест да смята за свои техните двойници. 

И вместо красотите на Тънкия свят, вместо безпределното пространство, вместо сиянието на Далечните светове или прекрасните пейзажи на невидимите за земното око планини и гори, снегове и морета, той ще вижда останките на купчини ненужни земни вещи, несъвършени и дори понякога безобразни, и ще се държи за тях, удържайки ги около себе си. Не е ли това прекалено голяма цена за собственото невежество? Учете се да гледате на всичко, което съдбата ви е дала в ръцете, като на временно притежаване на вещи, необходими само на Земята, собствеността върху които не може и не трябва да продължава в съзнанието ви нито миг повече от продължителността на земния живот. 

Ограничете в съзнанието си магнитните нишки на връзка с всяка вещ в рамките на нейната употреба и необходимост на Земята, за да не вземете със себе си в Надземния свят, дори и случайно, нищо от това, което сте имали на Земята. Когато не освободеният дух напуска земното тяло, той повлича след себе си дългата опашка на земната собственост, която ще се влачи след него докато не бъде отсечена. А тъй като пребиваването в Тънкия свят е много по-продължително от земното, то можете да си представите от какво се лишава човекът, обкръжил се с парцаливите останки на земните преживявания. 

Робуването на вещите се проявява с цялата си сила, безсмисленост и нелепост не тук на Земята, а в Надземния свят, където се налага да се плаща висока цена за изкушението от призрачното чувство за собственост. Учете се да гледате и гледайте на всичко около вас на Земята и особено на вещите, които имате, както гледа пътникът на всичко, покрай което минава. Ние сме пътници по безкраен път. Ние сме безпределни и нищо не ни принадлежи. Всичко е наше само временно, само за определено време. Временни са вещите, временни са чувствата, временно е тялото. И само Наблюдателят, Безсмъртният Регистратор, Безмълвният Свидетел вътре — Той е вечен. 

Често съдбата се отнася много сурово именно към тези, които обича и които са отбелязани с печата на духа. Защо това е така? Суровостта на жизнения път, изпълнен с трудности и лишения, заставя огньовете на духа да се разгарят все по-ярко и по-ярко. А отсъствието на земни блага и удобства, осигуряващи безгрижно и леко съществуване на Земята, прави прехода в Тънкия свят и усвояването на надземните условия леки и безболезнени. Онеправданите няма какво да загубят при Прехода. А привичката да живеят без това, с което останалите хора така здраво са свикнали, че раздялата им с него предизвиква страдание, ги освобождава от земните преживявания. 

Затова нямащият нищо и не желалият земно благополучие влиза свободен в Надземния свят. Такъв бедняк е по-богат от всеки милиардер, тъй като и милиардерът не взема нищо със себе си умирайки, а и двамата си заминават така, както майка им ги е родила. Но единият е свободен, защото нищо не е имал, а другият — обвързан, защото е имал твърде много и се е ползвал от твърде много. Такива привички са като израстъци на духа и много трудно се премахват. Трябва да се радваме на това, че животът ни е лишил от неща, които на другите се дават, тъй като в това е залогът за освобождението. Ще дойде часът на Прехода и да съжаляваме за това, което оставяме на Земята, едва ли ще ни се прииска, тъй като твърде тежък е бил животът ни там и ни е лишил от всичко, което привързва съзнанието към Земята. В многото лишения има и много радост, тъй като всяко разбрано лишение е и освобождаване от веригите на плътния свят. Правилно е казано: „не се привързвайте към нищо и няма да има какво да губите или да съжалявате за загубеното“. 

Вече е говорено за това,че лишаването от едно е причина за придобиване на друго, може би много по-ценно от това, което е загубено.И ако материалните лишения се заместват от духовни придобивки, които е невъзможно да бъдат изгубени, то няма ли да бъде това замяна на едното с друго, по-ценно и неотделимо? Малцина са тези, които разбират, че духовните богатства са по-ценни от всичкото злато на света, защото златото е прекалено тежко, за да се вземе със себе си извън пределите на земното съществуване. По този начин всичко, което човек притежава, може да се раздели на истинско достояние, оставащо с него завинаги и на призрачни богатства, които са случайни и временни. От тези последните той може да се ползва само на Земята и то, в най-добрия случай, само за не много години, докато много по-продължителното, в сравнение със земното, пребиваване в Надземния свят може да бъде щастливо и леко само ако се притежават истинските богатства на духа. Тясната пътека, водеща в Живота, предвижда натрупване именно на такива богатства, които не горят в огън, не потъват във вода и не могат да бъдат отнети от смъртта.

За съзнанието, докоснало се до Върховете, няма и не може да има обикновено Земно щастие и удовлетворение от земни радости, лишени от духовност. Съзнанието ще бъде постоянно в неудовлетвореност и тъга по Висшия свят, когото не могат да заменят никакви земни условия. Погрешно е да се смята, че ако последните се изменят, човек би придобил своето щастие на Земята. Земното щастие е толкова призрачно, толкова неустойчиво, толкова непостоянно, че да се търси в него опора за духа е невъзможно. Там, където всичко е обречено на завършек, не търсете за себе си щастие, даже в мислите и стремежите си. Това ще бъде само напразно прахосване на вашите сили. Щастието е в духа, в областта на духа и то се съпътства с онази радост, която (Самият Владика го е Казал) е особена мъдрост. В радостта за непреходното, в радостта за неотменимото, в радостта за това, че Той е винаги с нас и ще Бъде, е цялото наше щастие. Тъй като това е единственото, което не зависи от ставащото с нас навън.

При яркото горене на сърцето от неговите огньове се осветява всичко, което е около човека. И тогава обкръжаващото го престава да му въздейства, загубвайки изцяло си властта си над него. Това е освобождаване от тежестта на плътните условия. Тогава огньовете на сърцето озаряват мрака на материалния свят и светилникът на духа гори с не гаснещ пламък. Само слабото сърце може да се прекърши под тежестта на външната среда или под натиска на токовете на пространството. Този, който не вижда вещи, които да притежава и, нямайки лични желания, не иска нищо за себе си, той вече е свободен в духа си и неговият дух познава и радостта, и щастието, и мира, който не е от този свят. 

Само земно щастие не търси и не познава горящото сърце. Но хората не го търсят там, където е. А то е в духа и в сърцето, то е вътре. Търсят го навсякъде другаде, но не и там, където единствено е възможно и може да бъде намерено. Отказалият се от всичко лично и нямащият нищо има всичко, има право на всичко и всичко може да притежава, тъй като няма нищо свое. Само лишеният от всичко може да притежава Съкровищата на света. Това Съкровище е Огненият Камък, носен в гърдите от Носителя на Светлина. Сгъстената Светлина на кристалните отлагания от огнена енергия в Чашата наистина представлява един вид Камък тъй като сияе с огньове с невиждана красота. За силата на сиянието на Камъка може да се съди по извънредно редките случаи на Преобразяване, свидетели на каквито са били някои хора. 

Когато Огнената мощ на Съкровището се прояви с цялата си сила, пронизвайки и преобразявайки земното тяло, земните очи не са в състояние да издържат ослепителното сияние на Надземните Огньове. Всеки има в себе си Съкровището на Камъка, макар и да е било затрупано с купчини смет и затъмнено, и макар и да е твърде малък по размери този Камък. Всеки има това Съкровище и на всеки са дадени способности да го уголеми и да умножи силата му. Съкровището на Камъка е най-висшето и най-ценното нещо, което може да има човек на Земята. Четиридесет и девет центъра и четиридесет и девет Огньове, но техният синтез е в Сърцето, а съхраняването на насъбраното Съкровище е в Чашата. Пазител на Съкровения Пламък на отлаганите в Чашата кристали от огън — така може да се нарече човекът. Наистина, той представлява Носител на Камъка, в който е Светлината на Света. 

„Плач и скърцане със зъби“ във „външната тъмнина“, както и тръни и бодли, т.е. трудностите на плътното съществуване, си остават приоритет на земните въплъщения на човека, наред с болестите, физическата немощ, старостта и смъртта В една приказка се разказва как един цар разпоредил да се намери един щастлив човек, за да му облече ризата, та и той да стане щастлив. Но когато след продължително търсене най-после открили такъв човек, оказало се, че той няма риза на гърба си. Този пример показва колко рядко е земното щастие, както и това, че то не зависи от материалните условия. 

И най-щастливите условия, при тяхното постоянство и монотонност на повторението, стават скучни и омръзват, а призрачното щастие изчезва като дим. И най-силните впечатления при повторение се притъпяват, защото астралът е ненаситен и изисква непрекъснато нови преживявания. В доволство и благополучие съзнанието затъпява, след което идва застоят и разложението. Но който знае целта на земните въплъщения и значението на трудностите и изпитанията, ще приветства трудния живот и ще разглежда обременените обстоятелства като стъпала по пътя на възхода на духа. 

Това много лесно се разбира на думи, но когато се стигне до прилагането му на дело, вместо разбиране се появява недоволство, съжаление и ожесточение. И всяка грешка се прехвърля на гърба на Този, Който Води. Подобно отношение, обаче, е далеч по-голяма преграда за придвижването, отколкото най-големите препятствия, трудности и изпитания. Думите „обичаме и почитаме“ си остават думи. И по-далеч от думите не се отива. Колко пъти трябва отново да се повтаря, че само с прилагане на Учението в живота самоналожените прегради ще изчезнат.

Да притежава всичко може само този, който се е отказал от всичко. Нямащия нищо свое или по-точно не смятащия нищо за свое, има право на всичко. Това е една от най-трудните за разбиране и осъзнаване, а от там и за неутрализация, двойки противоположности. Вечният дух живее облечен в преходни форми и обкръжен от неща, които са преходни. Да се измени това е невъзможно, но да се разбере може и това разбиране ще даде на духа сила да върви през живота, не смятайки нищо за свое и без да се привързва към нищо. Без да привързва съзнанието си към преходните явления, течащи край него като поток. 

Да се уловят и задържат елементите на вечното в потока от бързо мяркащи се явления ще бъде постижение за духа. А съзнателното им събиране и натрупване ще бъде знак за висока степен на постижение. Да живееш във вечното, осъзнавайки смисъла на земните сънища, ще бъде вече намиране тясната пътека, водеща към безсмъртието. Цялата задача е в това, живеейки външно обикновен живот и изпълнявайки своя дълг пред хората, да бъдеш не от този свят, не от този краен живот, а от другия свят — Моя свят, при което непреходната същност на Моето битие да се отразява в обикновените, човешки земни дни. 

Много чувствителни организми не издържат на земните условия. За да издържат, трябва освен чувствителни, да бъдат и силни. Чувствителността е много ценно и добро качество, когато е съчетано със сила. В нашите близки искаме да виждаме сила, въоръжена с всички качества на духа. Йогът трябва да стои здраво на краката си в плътния свят и да бъде не по-малко практичен и находчив, а дори и повече, от обикновените хора. В същото време пред него се отварят възможности и за високи полети на духа. Земното и Надземното трябва да се уравновесят в хармонично съчетание. Откъснатостта от Земята и безпочвените мечтания са недостатък, който пречи да се застане здраво на крака както на Земята, така и в Световете. 

Сферите на Светлината са открити винаги за съзнанието, желаещо да се обърне към тях. Те не са долу под нас, а над главата. Следователно, погледите трябва да се насочат нагоре. Но даже и физически е невъзможно да се гледа нагоре при наведена надолу глава. Затова при устремяване към Сферите на Светлината трябва да се изключат, макар и временно, земните гласове. А те са много звучни, настойчиви и груби, и трябват много усилия на волята, за да бъдат преодолявани. Не да се преодолеят, а да се преодоляват упорито и повторно. Преодолени в един вид или форма, те възникват в други, докато огнеността на волята не укрепне и израсне до толкова, че преодоляването стане постоянно и окончателно. Учителят е казал: „Заключете мирските гласове“.

Земното и духовното са тясно свързани. Земните условия и отношението към тях обуславят растежа на духа. До Учителя трябва да се дойде по земята. Друг път няма. За това, именно, се дава и животът на Земята. Въпросът е в това как да се върви и как да се достигне. Ако грижата е за нещо друго, не поставящо интересите на духа за глава на ъгъла, тогава и Учителят няма да бъде достигнат. Мнозина поставят другото и се потапят в него през глава, загубвайки разбирането за целта на своя живот на Земята. Слепи и глухи са те, забравили за своя дух. Нашата грижа и внимание са за не забравилите. На тях трябва да се помогне, само че не според техните мерки и разбиране, защото в Нашите мерки и Нашето разбиране е тяхното благо. Благото на духа и благото на тялото често не съвпадат. Това дава да се разбере защо са страдали толкова тежко, именно телом, дори Високите духове. Земните мерки са непригодни за разбиране истинското благо на човека и на това кое е добро за него и кое — лошо и какво пречи на придвижването на духа. 

Добре е когато поне на сън можете да се откъснете от обичайните вещи на бита. Обаче ако и на сън проявявате загриженост за тези вещи, прибирайки ги в сандъци или куфари, това означава, че съзнанието не е се освободило от тях и те продължават да го владеят. Тънка е границата между обикновеното притежаване и притежаването, по-точно ползването, на вещите без чувството за собственост. Затова е полезно мислено да се упражнявате в освобождаване от вещите, като си представяте, че вече сте в Тънкия свят и сте съвършено свободен от тях. Какво голямо облекчение и усещане за свобода обхваща човека, когато той може да се откъсне от призрачната собственост, която дори и в Надземния свят продължава да тегне върху съзнанието като окови. Но отказът се извършва на Земята и трябва да завърши на нея. Този процес става в съзнанието. 

Трябва постепенно да се отрязват или отслабват нишките на земните стремежи. Най-важното е да се разбере ограничеността и краткостта на техните граници на действие. Дори самото това осъзнаване освобождава вече от много илюзии и особено от илюзията за собственост. Няма нищо по-лошо от това да се отнесе в Надземния свят неизживяното чувство за собственост и да се остане и там привързан към нея. Много вещи са нужни на човека на Земята, но нито една там. Голямо е облекчението за психиката, когато човек отиде там свободен от бремето на собствеността. 

Ако в духа си човек не е се освободил от нещо, макар и да го е направил фактически, той няма да има никаква полза от това. Например, отказал се е от лакомията и е преминал на хляб и вода, но е изпълнен с въжделение към това, от което се е отказал. И си създава такива ярки образи на пиршества, че още повече се привързва към това, от което се е отказал. Така е и с всичко друго, от което човек не може да се освободи в духа си. Неизживяното в духа си остава с него, макар и да му се струва, че е отхвърлил или преодолял в себе си изкоренявания недостатък или свойство. 

Три плановата същност на човека или въплътеният в тяло човек, е по-силен, отколкото развъплътения. И въображението му също е по-силно. Затова създадените в плътния свят причини имат своите неумолими следствия в Тънкия свят, където изчерпват своите енергии върху своя родител. С това обстоятелство се обяснява законът, че каквото бъде свързано на Земята, ще бъде свързано и на небето, т.е. в Надземния свят, след освобождението от физическото тяло. Посеяното в света на причините се пожънва в следсмъртното съществуване. Всяка утвърдена мисъл, каквато и да е тя — добра или лоша, ще поиска в Тънкия свят правото на реализация. А тъй като там въображението твори психическото обкръжение на човека, което става за него видимост, то от възприетите във въплътено състояние мисли в тънкото състояние не може да се избяга. Налага се да се пожънва посева на някога допуснатите мисли. 

Разбралият неизбежността на действието на закона за причините и следствията ще измени изцяло своя живот, защото земното съществуване е твърде кратко в сравнение с надземното и не си струва заради угаждането на своите слабости и недостатъци да се разплащаш след това с толкова продължителен период на изкупление. За да избегнат Закона, хората са измислили платеното опрощаване на греховете. Но, както е казано в Стария Завет, „Бог поруган не остава — каквото посееш, това и ще пожънеш“. Време е да се поставят на научна основа множество неясни и мъгляви религиозни положения. Религията може да бъде признавана или отричана, но да се отрича науката и това, което е обосновано с космическите закони, ще бъде признак на невежество и мракобесие. 

Време е на невежите и отричащите действителността да се окачат етикети на мракобеси, неуки и тъпоглавци. Време е да се пресече възможността им да се прикриват зад научната си неграмотност. Те въстават срещу изучаването на мисълта, макар че се възползват прекрасно от нея за своите невежи отричания. Съществуващото е неотречимо. Всички факти, колкото и нереални да изглеждат, подлежат на научно изследване и изучаване. Трябва само да се отхвърли нелепата предвзетост и да се разбере колко малко знае науката дори за тайните на материята. 

Главното е да не се съжалява за нищо от оставеното на Земята и свързано с чисто земното обкръжение и вещи. Щом като с всяка вещ, която притежава, човек се свързва с токове от нематериална природа, то тези токове остават да съществуват и след изоставянето на физическото тяло. И ако те не са били унищожени приживе, то няма да е лесно да бъдат унищожени и след смъртта на тялото. Добре е да раздадете всичко, което притежавате, когато напускате тялото. Добре е да си отидете със съзнанието, че нямате нищо свое, че съзнанието е напълно свободно от земна собственост, че то не вижда вещи, които би притежавало. 

Нямащият нищо свое може да влезе. Отсъствието на вещи, които да изпълват и обвързват съзнанието е непременно условие за свобода и в двата свята. Може и да ги притежаваш, но ако няма чувство за собственост,тоест привързаност към тях. Когато човек счита нещо за своя собственост, той го въвежда в съзнанието си, където то заема определено място и го изпълва. Колкото повече са вещите, толкова по-голяма е и обвързаността, и толкова по-малко място има за явленията от духовен порядък. При Плюшкин или при скъперника — рицар цялото съзнание е било заето с придобиването на вещи и мислите за тях. Обвързаността с вещите е била толкова огромна и те дотолкова са изпълвали съзнанието, че за нищо друго повече не е оставало място. 

Затова и на закоравелите собственици е толкова трудно да се освободят от земните преживявания в Тънкия свят, тъй като за това е необходимо към нещо да се стремиш, в нещо да вярваш и нещо да желаеш. Но когато всичко е съсредоточено върху призрачната собственост, тогава човек си остава единствено с нея. На бедняците и скитниците в това отношение е по-леко, но само при условие, че съзнанието им е свободно от желанието да имат вещи или от привързаността към земното жилище. Можеш да имаш всичко и да не бъдеш скитник, и, въпреки това, да бъдеш напълно свободен в съзнанието си. Условията за обвързаност или свобода се заключават не във вещите, а в съзнанието,тоест в отношението към тях. Необходимо е да се разбира смисълът и значението, и крайността на вещите, заобикалящи човека и тогава, заминавайки в Тънкия свят, всички те могат да бъдат оставени спокойно на Земята. 

Те, разбира се, и без това ще си останат, но яркият собственик взема със себе си техните астрални образи и затваря с тях кръга на своето съзнание. Добре е да се сменят местожителството и вещите, за да не се сраства с тях. И ако не ти е жал да се разделиш с нищо, което се намира около теб, значи аурата ти в своята устременост вече се е откъснала от всичко това. Размишлението за значението на земните вещи помага много за освобождаването от тях. Колкото по-малка е привързаността към земното, толкова по-лесно е придвижването по-нататък. Трябва да се помни, обаче, че самостоятелно никой и нищо не може да бъде променено, затова е по-добре да се опреш на Йерархията на Светлината, отколкото да зависиш от случайни срещи.

Освобождаването от вещите се заключава в отказа от чувството за собственост. Този отказ не е от използването на вещите, а в промяната на отношението към тях. Орденът на странстващите монаси е забранявал на своите членове да притежават каквито и да било вещи, но ако такъв монах вътрешно не се е отказал от вещите и е мечтаел за тяхното притежаване, то и отказът му е бил напълно несъстоятелен и безполезен. Ние разрешаваме да се притежава всичко, но при условие вътрешно нищо да не се счита за свое, а само като дадено за известно време. Тогава притежателят на жилище, отрекъл се от чувството за собственост, не сраства с него, тъй като не го смята за свое и, напускайки тялото, престава да мисли за него, защото знае, че земните неща са необходими само на Земята, но не и за по-нататък. И той продължава нататък свободен, несвързан с вещите и не отнасящ със себе си техните образи в Тънкия свят. Защото там всичко се създава чрез мисълта и тънките образи на предметите, създадени от мисълта, се множат непрестанно около човека, ако той не е се освободил от призрачната собственост върху тях. 

Затова отричането от всяко нещо в духа трябва ясно и твърдо да се осмисли. Никакво въздържание от храна или от каквото и да било нещо друго, няма да даде желаните резултати, ако отричането от тях не е станало в духа. Неизживени, те отново ще надигнат глава и ще вгорчат още повече живота на човека, в сравнение с преди. Колкото и неща да притежава човек, той винаги иска да има още повече. Няма предел на човешката алчност. Затова и освобождаването от желанията не се състои в тяхното удовлетворяване, защото те ще продължават да растат, а в това да се отречеш в духа си от тях. Постоянните размишления върху безсмислието на притежаването на вещи и тяхната временност ще доведат постепенно до разбирането на тези истини и необходимата убеденост. В плътния свят често може да се наблюдава как някой трепери за своята собственост, но едва в Тънкия свят абсурдността на продължаващото чувство за собственост се проявява в пълната си сила, което, обаче, е очевидно не са самия собственик, а за онези, които наблюдават отстрани. 

Дори отивайки в друг град човек губи връзка с непосредственото си обкръжение и попада в друга обстановка. И това, което доскоро е било пред очите му и е пораждало различни мисли, изчезва и се заменя с друго. Това откъсване от обичайното е особено силно осезаемо когато човек умира, осъзнавайки, че преходът в другия свят е неизбежен. Тогава изведнъж стават съвършено ненужни множеството вещи и условия, без които до тогава е било невъзможно да се живее, като жилище, облекло, храна и пр. А колко грижи и мисли могат да бъдат спокойно оставени също заедно с тялото. Малко са нещата, които биха могли да се вземат по-нататък от това, с което е свикнал човек през живота си, което изведнъж е станало напълно ненужно. 

Затова временността на земните предмети и условия трябва да бъде осъзната навреме, за да може да се отдели временното от това, което може да се вземе по-нататък. Вземат се мислите, характерът, стремежите, наклонностите, въжделенията и страстите. Но и от всичко това волята би могла да отхвърли всичко нежелателно и обременяващо духа, като и тук отхвърлянето трябва да стане на време, но не и в последния момент. В последния момент може и да не достигне време за това. Необходима е своевременна подготовка. И така, подготовката за безвременното състояние на духа по същество представлява целия земен живот на човека — от началото до самия му край. Всичко временно и смъртно рано или късно, тук или там, но ще се наложи да се изостави. Всичко извънвременно, непреходно, необходимо за извън временното съществуване и особено за съзнателното пребиваване на Безсмъртната триада във Висшите светове, е особено ценно и желателно, защото елементите на безсмъртието, събирани на Земята, обуславят и пребиваването в Светлоносните сфери. Трябва ясно да се осъзнае смисълът и значението на земните неща и условия, за да се отдели това, което остава на Земята, от това, което се взема със себе си извън пределите на плътния свят. 

Ако щастливият земен живот, изпълнен с благополучие, не позволява на духа да влезе в предначертания му чертог, то животът, изпълнен с тръни и неблагополучия, дава широко тази възможност. Възприемайки това, ще бъде лесно да се научите да гледате на всички подробности от тежкия и труден живот като на условия, приближаващи ускорено към Светлата Обител, като на тласкачи, устремяващи духа към Йерархията на Светлината във Висшия Свят. И тогава възниква въпросът: да се радваме или да съжаляваме трябва за земното благополучие? Когато тъмните досаждат много и упорстват извънредно в това, те не разбират, че по този начин Ни сближават с този, когото толкова много искат да отвърнат от Нас. Когато помежду стои Обликът на Владиката, отделящ мощно от тъмата, всички усилия на тъмните са напразни и всички удари, нанесени от тях, постигат противоположна цел. 

Настойчивостта на тъмните е добър знак. Те не биха се трудили толкова, ако огънят на духа беше слаб. Колкото по-висок и силен е духът, толкова по-силни и тъмни са зложелателите, опитващи се да го обкръжат и отрежат от Светлината. Трябва да се радваме на всяко нападение, тъй като то дава нови сили за устремяване към Светлината. Под ударите на тъмните вече лесно може да се достигне до постоянния Лик пред вътрешното око. И когато нападението е особено силно и особено продължително, Ликът може да се държи непрекъснато пред себе си като щит против злото, същевременно с това здраво привързвайки се към Стълбата на Йерархията. 

С малки изключения, човешкият род усилено се отдава на себеслужене. По този път хората се надяват да намерят щастие. Но животът показва, че такова щастие е недостижимо, понеже не е възможно да се постигне щастие чрез нещастието на другите. Когато целта е не личното, а Общото благо, тогава, постигайки го, може и за себе си да постигнеш частица от него. При всеобщото благо на всекиго се пада по някаква част от него. 

Не се заблуждавайте с мисълта, че ако се случи това и това, тогава ще бъдете щастливи Защото когато това стане, тогава ще ви се струва, че то е малко и така до безкрай. Затова щастието не трябва да се търси в изменението на външните условия, защото то е в духа. 

Не е необходимо да се отказвате от нищо, но е необходимо да се овладее това, от което трябва да се откажете и да го поставите под контрола на волята. Едно и също действие може да се извърши и в свобода, и в робство, независимо от това дали е добро или лошо. На Учителя не са му нужни роби, в каквато и форма да се проявява това робство. 

Колкото и огромни богатства да притежава човек, колкото и голяма да е неговата земна власт, той си отива от Земята, оставяйки всичко там. Отива си с нищо, както е и дошъл с нищо, защото всичко, с което идва и си отива, е съсредоточено в духа, в хранилището на неговите достижения — Чашата. Ще дойде време, когато хората ще разберат това и освен дрехите, които носят и не много лични вещи, нищо друго няма да имат свое. Те ще разберат постепенно какво бреме представляват вещите и колко излишно и ненужно е всичко, което мнозина сега с алчност придобиват. Много видове робства са разпространени сред хората и робството на собствеността е от най-тежките. И трагедията е в това, че никой не го осъзнава. 

Робува се на модата, на различните условности, на суеверията, на невежеството, на страха, на страстите,на въжделенията и т.н. С други думи казано, съвременният човек е не осъзнаващ своите вериги роб на всичко, което го заобикаля, а извън всичко е роб и на своя астрал. По тази причина хората винаги са се разделяли на свободни и роби, като свободните от всякакво робство духове са много малко. Не е възможно да се постигне свобода, ако не се осъзнаят сковаващите свободата на духа вериги. Свободата, в обикновения смисъл на думата, не освобождава човека от изброените видове робство, защото действителната свобода е в духа, както и робството. 

Мисълта си остава неотделима собственост на човека и негов постоянен спътник както на този свят, така и на онзи. Формите, в които е вложена мисълта, съществуват видимо и явно в действителността на Тънкия свят и обкръжават човека като пръстен, невидим в условията на Земята, но видим впоследствие там за развъплъщенеца. Във всяка земна придобивка е вложена мисъл, отлята в съответната форма. Към всички вещи, които считаме за свои, са протегнати нишки, свързващи съзнанието с тези форми. Така видимата физическа собственост се превръща в невидима, психическа собственост, затваряща съзнанието в своя кръг. От обикновената собственост човек се освобождава лесно, не смятайки нищо за свое, но от психическата собственост освобождението е много трудно, докато в съзнанието не е разбрано отричането от земната собственост и докато смисълът на земните предмети не е придобил своето истинско значение. Психическото робство на вещите е голяма преграда по пътя на еволюцията на духа както на Земята, така и в Надземния свят. 

Земните мерки и мерките на духа са различни. По земному — загуба, а в разбирането на духа — освобождаване. Така лишаването или загубата на земни вещи е често полезна за духа. Като кораб, обрасъл с раковини, не може да се движи и духът, обременен с вещи. Вещи може и трябва да се притежават, но само най-необходимите. Тежко е бремето на ненужните вещи. Освобождавайте се от тях сега, отхвърляйки всичко в духа и нищо не считайте за свое.

Щом като даже Велики Духове не са издържали на земните изкушения, какво да кажем за обикновенните хора! Затова не в благополучие, изобилие, доволство или земна слава, а в лишения и страдания се изпитва духът в неговата устременост към Светлината. Наистина, земната слава представлява голямо изкушение, но това е особен кармичен случай. Благополучието действа особено убийствено на устремеността. Към какво и накъде да се устремиш, ако целият ти живот е изпълнен с удовлетворяване на обикновените ти желания ! Но когато той завърши, накъде ще се насочи развъплътеният дух, след като никога не е напускал мислено пределите на плътното обкръжение? Няма къде да отиде. Мътно и безпросветно съществуване предстои на такъв благополучен еснаф. 

С какво и как ще живее там човекът, никога не напускал личния си кокошарник и никога не помислил за живота в Надземния свят, и който тъпо го е отричал ? От къде е този безсмислен ужас от смъртта? Невежеството го е породило. Чукаме на човешките сърца, за да се разтворят за разбирането на действителността. „Но мълчи човешкият дух“, предизвиквайки с това неизбежните удари на кармата. Как да спрем безумието на отровителите, разрушителите, ненавистниците и убийците, стремящи се да разрушат, взривят и унищожат планетата ! За да бъде спасена Земята, ще се наложи да се пожертва някой и нещо, като се насочат предизвиканите от тях сили срещу самите тях. Някой ще се наложи да пострада.

"В подножието на Висшата мъдрост",

Маха Чохан