Астрални механизми за прехвърляне на своята вина върху другите

Астрални механизми за прехвърляне на своята вина върху другите

Астралният процес на очистване, на който е подлаган ученикът известно време преди Второто Посвещение, може да се окаже изключително труден процес. Голяма част от чувствените прояви, някога потискани и изтласквани в подсъзнанието, могат да се проявяват отново и отново (нерядко това се случва в съвсем млада възраст) и всяко тяхно проявление може да е съпроводено с прояви на психоза, които могат да уплашат околните. Тъй като всички тези състояния трябва да бъдат анализирани, разгледани и разбрани на етапа на астралното очистване, именно тази фаза се оказва толкова напрегната и интензивна. 

Външно, т.е физически, ще изглежда, че ученикът е затворен в себе си, но неговото поведение ще напомня поведението на психически неуравновесено дете, нещастно, капризно, своенравно, обхванато от болезнената мания да налага на всички своята воля.

На този етап върхът на планината изглежда много далечен и недостижим, тъй като ученикът се намира в долните, вътрешни пещери, където усещането за съпричастие и единство с планината се изгубва напълно. В този момент каналът с душата напълно бездейства, менталните функции са разстроени и работят извънредно лошо, а чувствата стават неуравновесени и капризни като на дете, макар че чисто физически той се развива и се чувства чудесно.

След завършването на дългия, тежък и изморителен период на изпитания ученикът е толкова уморен и изтощен, че (практически без сам да си дава сметка за това) започва да се плъзга все по-ниско и по-ниско в хлъзгавите, душни, покрити със слуз пещери на своето подсъзнание, падайки до нивото на ранното детство. В този период физико-менталният апарат действа напълно удовлетворително, затова пък чувствено-емоционалният напълно бездейства, сякаш омагьосан от сложната смяна на миражите.

На този стадий така наречените “засечки” са твърде чести и повод за тях може да бъде всяко егоистично желание – например стремеж за налагане на своята воля във всичко (типичен пример за инат и своенравие през пубертета); а тъй като всички ментални функции на ученика действат съгласувано и безупречно, в крайна сметка се стига до това, че зрелият, солиден човек ще започне със същия зрял и солиден език да дава детински заповеди, смисълът на които е да покаже, че няма да търпи никакви възражения.
Тъй като в подобни случаи той нерядко нарочно започва да говори глупости и го прави с наставляващ тон, оскърбително и високомерно, то не е за чудене, че околните започват да дават рязък отпор на подобно твърде неочаквано за тях отношение, докато самият ученик, затваряйки се в същото време дълбоко в себе си, се опитва упорито да отстоява своята позиция, която с всеки следващ момент става все по-безсмислена и нелепа. Менталните функции започват малко по малко също да отслабват и колкото по-дълбоко ученикът се оттегля в лабиринтите на своите вътрешни пещери, към още по-ранните детски шаблони на реагиране, толкова по-силно го завладява астралът, чийто слой около него нараства все повече и повече.

Сега ученикът е напълно неузнаваем. Той може да ридае като дете или да бъде студен като лед; може да бъде неподражаемо агресивен или да се хвърля от едно нещо към друго без смисъл и цел, тъй като всички ментални функции са практически блокирани и са извън играта. И неговата личност и характер се променят доста рязко, затова хората, на които им се налага в това време да общуват с него и да изпитват върху себе си тежестта на подобно общуване, го възприемат като напълно ненормален човек. При това обаче стига да го оставят на спокойствие за определено време или да престанат да му противоречат, стига да го поласкаят или да се съгласят с неговото мнение и той отново идва на себе си и става такъв, какъвто го знаят всички.

В този период той често изглежда разсеян, макар характерните за него стил и маниер на работа да остават същите. Затова той без усилие се справя със своята работа, особено ако тя му е навик от много години. Но ако пред него възникват неочаквани трудности или препятствия, те действат като остен и за миг го хвърлят в състояние на психоза. От друга страна, ако хората около него не му досаждат и не му дотягат със своите права или претенции, бързо му минава, макар че с целия си вид може както преди да проявява инат, да разиграва наранено самолюбие или да заема критична или агресивна позиция. 

Подобно поведение се възприема от околните като провокация и ги принуждава да заемат съответната позиция, в резултат на което той почти напълно (но отново напълно несъзнателно) се затваря в себе си, и се затваря толкова дълбоко, че в този момент не съществува никаква възможност за общуване или за установяване на близък контакт с него.

Много е важно в това време неговият партньор или семейството изцяло да си дават сметка от какво е предизвикано подобно поведение и да помнят, че то е временно, преходно и е напълно безопасно. За съжаление близките, поради незнание, често вдигат такава паника, че работата завършва с изпращане в психиатрична болница, където поради нежелание да разберат неговото състояние, действително му слагат печата на непоправим психопат. Но ако неговите близки не бързат с изводите и запазят здравомислие и разумност, след известно време той ще се възстанови и ще дойде на себе си. В повечето случаи той съвсем ясно и точно фиксира хода на събитията и си дава сметка за това, което става, но при това му се случват провали в паметта, поради които той губи нишката на цялото и хармоничната взаимовръзка между всички събития.

Той като че ли е заключен вътре в себе си и гледа оттам света с очите на малко дете, а когато дойде на себе си и стане отново нормален човек, околните по никакъв начин не могат да го убедят, че в определен момент той се е държал, меко казано, не по най-добрия начин. В този случай в него отново може да задейства инстинктът и той да се опита да се защити или да се оправдае, като прехвърли цялата вина на своя партньор или на някой друг. Такава позиция, общо взето, е разбираема. Тъй като в дадения момент той като личност прилича на малко дете, на него му е напълно чуждо чувството за вина, а след като е така, след като не се чувства виновен, тогава той значи не е виновен изобщо, затова цялата вина или отговорност автоматично се прехвърля върху този, който в дадения случай изпълнява бащинските и майчинските задължения. Това е положението. Ни повече, ни по-малко.

На мнозина това може да им се види ужасно, но винаги трябва да се помни, че това е само временна, междинна фаза, необходима за постигане на окончателна победа над своя враг – призрака на самозаблудата. Ученикът трябва, дори просто е длъжен да влезе в тези глухи, недокоснати и пораждащи страх кътчета на подсъзнанието, за да извлече оттам на бял свят онези нелепи механизми за самозащита, които той сам е създал през детството си. Каквито и чувства да владеят ученика, неговият неизменен защитен механизъм винаги е бил и ще бъде: “Това не е моя вина; това е негова (нейна) вина”. 

Именно по този начин в детството си той е защитавал целостта на своята натура, а тъй като този механизъм винаги е давал резултат, той е прибягвал до използването му във всички остри, напрегнати и опасни ситуации. Но сега, когато стои на прага на Второто Посвещение и иска да го премине, на него той трябва да се научи във всички без изключение жизнени ситуации да бъде отговорен за всяка от своите чувствени прояви.

Тази очна ставка със самия себе си, разкриваща пълната му безотговорност, ще бъде много неприятна за него. Нали в обикновения живот той е свикнал да се смята високо съзнателен и отговорен човек, а в стресови ситуации, когато такива са се случвали, той най-често въобще не е обръщал внимание на тези механизми, тъй като е прибягвал към тях чисто инстинктивно и неосъзнато. Но това, което не е виждал, са го виждали другите и те са знаели, че в подобни конфликтни ситуации е по-добре да не контактуват с него, тъй като той започвал да измисля глупости, да отправя лъжливи обвинения или да открива в поведението на другите несъществуващи мотиви и подбуди, правейки го с една цел – да избяга от отговорност. И досега тази форма на бягане от отговорност се практикува от много ученици, но тъй като те прибягват до нея само в крайно тежки, стресови ситуации, околните в отговор на това само свиват недоумяващо рамене: детинщини, казват, а не можеш на никого да забраниш да се измъква.

Детинщини. По-точно не може да се каже. Това е точно така, тъй като този механизъм се формира в ранно детство. Затова в процеса на астрално очистване ученикът трябва да стигне до стадия на пълна инфантилност, за да разбере, че този механизъм е бил приведен в действие именно по време на детството. Той трябва да извади на бял свят времето, когато са се появили причините, да го огледа от всички страни, да анализира и разбере цялата му безсмисленост и непригодност. 

Само така той може с цялата очевидност да признае пред себе си, че е необходимо колкото може по-бързо да се избави от този глупав механизъм. В противен случай цялото му по-нататъшно развитие ще бъде поставено под заплаха и ще бъде затруднено, докато не разбере, че виновен за всичко е инфантилният навик за бягане от отговорност, от който трябва незабавно да се отърве, като приеме нова директива – да се учи на зрялост, да се учи на отговорност за своето поведение в най-сложните и стресови ситуации.

Когато осъзнае това, когато разбере откъде се е появил у него този навик и къде са неговите корени, тогава той ще види, че навикът го е съпровождал през целия му живот, тъй като през целия си живот в подобни ситуации като малко неразумно дете е правил само това – прехвърлял е своята вина върху другите, за да избяга от отговорност. Това е станало част от неговата психика, станало е негово жизнено кредо, което сега трябва да изтрие от матрицата на своето съзнание, за да заложи там нова, позитивна програма за действие. Само в този случай той може да счита себе си за истински духовен ученик – човек, който не само осъзнава своята отговорност, но и поема върху себе си тази отговорност във всички сфери на живота.

Тези древни астрални механизми за издирване на изкупителна жертва, т.е. прехвърляне на своята вина върху другите, ще изглеждат на ученика при всяка среща с тях неприятни, отблъскващи и отвратителни, но независимо от това те трябва да бъдат извадени на бял свят, да се изследват, разберат и осмислят. Само тогава ученикът ще може да се приближи до Вратите, защото ще е преодолял всички груби миражи и съблазни, които сега го обграждат от всички страни, ще престане да се върти в кръг из собствената си гора и ще излезе от онова помрачено състояние, в което толкова време се е лутал между три бора, без да вижда зад дърветата планината.

"Огледалото на ученика"

Тибетеца чрез Биргит Ломборг