Личност и Индивидуалност

Личност и Индивидуалност

Тайната на познанието е в самоотричането. Колко много време ще се освободи у човека, забравил своето малко „аз“ заради по-доброто възприемане на мислите, изпращани от Нас. Както облаците закриват слънцето, така и малките лични мисли — съзнанието. Трябва да се освобождавате от тях, за да мислите широко. Всичко лично е временно и обречено на унищожение и забвение. Но свръхличното живее и плодовете му не умират във вековете. Индивидуалното и личното са като светлината и тъмнината. Великите Индивидуалности са се издигнали над личното в себе си и са живели с над личното, утвърждавайки с това своята Индивидуалност. Великите духове и Великите хора са притежавали до един ярко изразена Индивидуалност, но личното начало в тях, егото, е било обратно пропорционално на тяхната Индивидуалност. Всичко в Космоса е индивидуализирано по своята същност — от атома до планетите, както и всички живи форми, но саможивостта в човека при сегашната му степен на развитие е като червей, загнездил се в зрял плод.

Личното начало, саможивостта, е съсредоточено в астрала, докато свръх личните чувства са извън неговата сфера. За да се разграничат, обаче, се изисква голяма зоркост, защото много често, напълно незабелязано и за самия себе си, свръх личните чувства се оцветяват в емоциите на астрала и привидната загриженост за другите, например, фактически се оказва насочена към себе си, при което астралът поставя на мястото на покровителствания, нуждаещ се от помощ, себе си, подменяйки свръхличното с лично. Оттук и любовта да се дават не искани и ненужни съвети, които може и да са добри, и да са удобни, но не за този, на когото се дават, защото мисълта при това е насочена към себе си и подхранва астралното тяло на съветника. 

Служенето на саможивостта е развито много широко и за вземането на правилно решение трябва да се открият преди всичко нейните корени. Саможивостта често се опитва под различни покривала да надене на другите своя намордник, даже и под формата на помощ за ближния. Но под нея е все същият този астрал и грижата за своята собствена свещена особа преди всичко. Самоотвержеността е велико качество на духа, но когато е кристално чиста и без примеси на лична заинтересованост. Ние съдим за качествата по тяхната светимост или огненост и определяме височината на качеството по чистотата на пламъка, а не по неговото външно изразяване. И често се случва, че умиляващият се от своите добродетели човек за Орловото Око е ярък себе-служител. Сърцето може да подскаже на чувствителното ухо къде има Светлина и къде — тъмнина. Сега става разделяне на човечеството по светимост и светлосянка и отсъждане принадлежността на всеки към лагера или на тъмнината, или на Светлината. Можете да се мамите един друг и да се умилявате от маските си, но при последната черта съдбата на човека ще се решава не според външната покривка, а според светимостта на вътрешната същност.

ДА! Да! ДА! Добре е когато личният свят загуби своята привлекателност, избледнее и стане празен и безинтересен. Обаче у обикновените хора след това следва разочарование и дори Taedium vitae (отвращение и преситеност от живота — лат.), завършващи понякога със самоубийство. Но този, който върви след Мен, дори и да се е преситил от личния свят или да се е разочаровал от него и да го е отхвърлил, ще има пред себе си Моя свят, където ще може да влезе вече свободен и не обременен от останките на личната Майя. Печална е участта на тези, които няма с какво да заменят личния свят, но докосналият се до Безпределността, дори и да е загубил душата си, ще я намери отново. Да се загуби може всичко, дори и тялото, но не и това, което принадлежи на човека по силата на неговото първородство. Защото е казано: „Дошлия при Мен няма да изгоня вън“. Всяко освобождаване от веригите, привързващи към земния свят, дава възможност да се замени нисшето с висше, преходното с непреходно, временното с вечно, тъмнината със Светлина. За обикновените хора трагедията е в това, че няма какво да заменят. Зейналата празнота е ужасна. Но вървящият след Мен няма да взалкает во веки.

…Личността е обречена на унищожение, но свръхличното е нещо, което приближава отначало към Общо-планетния, а след това и към Космическия поток на живота. Видът умира, но родът продължава да живее. От смъртта на вида се обуславя животът на рода, а от смъртта на отделните хора — животът на човечеството. Животът и смъртта са двете страни на една и съща монета. И всеки може да я обърне към себе си от която иска страна. Безсмъртието на духа се постига и утвърждава чрез смъртта и унищожаването на онази временна форма, чрез която той се проявява. Трите обвивки на духа са смъртни. Безсмъртната превъплъщаваща се индивидуалност на човека е над трите и над всичко онова, което става в тях. 

…Свръхличното мислене е силно с това, че тежките частици на саможивостта не го обременяват и не задържат мисълта около пораждащия я човек. Мисълта е силна не с астралното си начало, а със сърдечния огън и поради това мислите на Светлината са по-силни от мислите на тъмнината заради отсъствието на астралния елемент в тях. В противен случай светът отдавна Би се разрушил от злобните мисли на двуногите, а изпълнението на астралните желания би породило неизчислими бедствия. Устремената в далечното бъдеще мисъл не може да бъде лична, тъй като личността е временна и кръгът на изявите на нейните енергии не нaдхвърля пределите на един живот. Великите духове са приканвали и насочвали съзнанието на земните жители именно в бъдещето и при това най-отдалеченото, вливащо се в океана на Безпределността. Без устременост в това бъдеще не може да се влезе във Вечността, която обхваща миналото, настоящето и бъдещото на човека.

Самотата е едно от най-трудните изпитания. Отшелниците-йоги прекарват дълги години в пълно уединение в затънтени гори. Те знаят, че самота няма и че когато изчезне завесата на Плътния свят, изчезва и илюзията за самота. Заобиколени сме от Невидимия свят: той е тук, около нас и неговите обитатели могат да влизат в контакт и влизат с тези, които са изтънчили своите сетива и които могат да виждат и да чуват зад пределите на физическия свят. Затова самотата е твърде относително понятие.Тя е непоносима за тези, които са глухи и слепи вътрешно, но за прозрелите се замества с яркия и напрегнат живот в сферите на Надземния свят. Това ще бъде, именно и това явление, при което се казва, че човек е взет жив на Небето. 

Но не винаги това е Небето, тъй като медиумът също може да бъде взет, само че не на Небето, а в тези слоеве, които съответстват на нивото неговата същност и стъпалото, до което е достигнал. Човек вижда и чува според съзнанието си. Отворените центрове показват висока степен на достижение, когато съзнанието може да се докосва до много явления от над личностен порядък. Личното е синоним на ограниченото от малкия кръг интереси на личността. Над личното се отнася вече до явления, намиращи се извън пределите на саможивостта и не е свързано с нея. Тежестта на самотата се разрушава от явлението на Общото благо, на което служи съзнанието, разбило оковите на личността. До тогава, докато веригите на саможивостта са наложени върху съзнанието, не може да се излезе в пространствения океан на световната мисъл. Личното и Космичното не могат да съжителстват. Космичното се съчетава с над личното и тогава самота не може да има. 

(М.А.Й.). Мисленето за себе си е едно от най-големите препятствия при опознаването на живота и човека. Трудно е да се проникне в чуждото съзнание и да се постигне, когато само собствената личност и нейните интереси са пред очите. Саможивостта като пелена от мъгла покрива възможностите за познание. Всяко придобиване на познание изисква някаква степен на отричане от себе си, като в хода на познанието тези изисквания се задълбочават, разширяват и стават безусловни. Може да се каже: отвърни се от себе си, ако искаш влезеш в областта на Съкровеното Знание. Но саможивостта не допуска това и не се съчетава с неговата Светлина. Всеки ден ни дава възможност да помислим не за себе си, а за другите и в съжденията си за явленията да изхождаме не от себе си, а от свръхлична отправна точка на мисълта. 

Саможивостта изхожда в мислите от себе си и всичко прилага само към себе си. Колко безинтересно и трудно е с хората, при които „аз“ не слиза от устата. Те са обвързани и затворени само в себе си. В своето крайно изразяване кръгът на саможивостта може да се ограничи до големината на главичка на топлийка. Няма по-страшни и здрави вериги, обвързващи свободата духа. Това е той, най-страшният враг на човека — саможивостта на неговата мъничка личност, искаща всичко за себе си и способна да мисли само за себе си, изхождаща във всичко от себе си и от своите егоистични интереси и цели. Да се разбере това и да се започне борба с него, означава да се тръгне по пътя на освобождаването от най-тежкото робство, каквото съществува на Земята.

Желателно и полезно е да се мисли и дори да се говори за себе си в трето лице, сякаш наблюдавайки се отстрани и отделяйки се от себе си. Добре е при това да се мисли, че не аз, а той, някой друг ходи, говори, движи се, усмихва се и върши различни дела. Добре е да си представиш себе си като наблюдател извън тялото и да гледаш все едно не себе си, а някой съвършено чужд и непознат човек. Ето, на него му е добре и той се радва или е опечален и огорчен, ето, сега отива някъде, сега седи и т.н. Той, той, той, а не аз, гледащият към този, който прави нещо. Твърде много се сраства човек със своите обвивки, отъждествявайки се с тях и враствайки в тях непрекъснато. Трябва да се разруши тази връзка, трябва да се приучвате да разчленявате своите обвивки, отделяйки себе си, облечения с тях, от това, което го облича. Когато животът е обикновен, лек и весел, отделянето е трудно, но когато е непоносим и тежък, на духът му се иска да се откъсне от формата на плътното тяло и неговото обкръжение. 

(Гуру).Заминаването на личността от земния план означава само това, че я няма на Земята, но съвсем не означава, че Индивидуалността, която се е проявила чрез дадената личност, прекратява своите връзки с този, с когото са били установени през живота. Нито любовта, нито предаността, нито всички останали висши чувства свършват с това, че е отхвърлено тялото, нито пък се прекъсва връзката с дадения дух, ако тя е била установена свръх обикновените чувства. Нищо не свършва, а всичко продължава в бъдещето на такова разстояние, на каквото е била хвърлена котвата на устремеността. Къси са човешките дела, къси са чувствата и привързаността на хората. Но Ние, а също и тези, които са с Нас, живеем отвъд пределите на отделните животи. И затова нашите дела са продължителни, и връзките Ни са продължителни, и любовта и привързаността Ни не пресъхва. Така живейте и съхранявайте чувствата си и вие, без да прекъсвате връзката си с Нас и без да Ни считате за мъртви, защото Ние сме живи и сме все същите винаги — и в тялото, и извън тялото сме си същите винаги.

(Гуру). Близкото запознанство с истинските облици на близките ви хора, с облиците на предишните им въплъщения, е необходимо, за да се установи още по-близка, тясна и жива връзка с тях. Не просто заради задоволяване на любопитството се дават страници от Книгата на живота им, а за да се укрепят и усилят свързващите с тях нишки и да се даде възможност да се види тяхната Индивидуалност, скрита под покривалата на техните личности, в които те са се проявявали през различните въплъщения. По една отделна страница е невъзможно да се изучи съдържанието на цялата книга. Затова е трудно да се придобие представа за истинската Индивидуалност на човека, ако се съди за нея само по едно въплъщение. Личността изразява само една малка част от Индивидуалността. А тъй като и самата личност обикновено се познава частично и твърде несъвършено, то можете да си представите как се изопачават в съзнанието на хората Облиците на Великите духове. Ето защо, за да получите по-правилна представа, трябва да се доближите по-близо и под покривалото на личността на човека да се опитате да опознаете неговата истинска Индивидуалност. Както зад външната физическа форма е скрит вътрешният човек, така и зад всяка личност стои нейната истинска Индивидуалност — непреходна, безсмъртна, превъплъщаваща се във всяка отделна личност засега само частично, само с част от своите свойства и никога не показваща се в цялата си пълнота на това стъпало от еволюцията на живота в земно тяло.

На пръв поглед изглежда, че е достатъчно само да забравиш за себе си, само да отстраниш себе си, да се отхвърлиш, за да навлезеш в потока на пространствената мисъл, но само от опит може да се съди колко трудно е това. Но друг път няма и преградата на личното начало, стояща на пътя за достигане равнището на Космичното мислене, трябва да бъде преодоляна. Покълналото растение пробива обвивката на зърното, пеперудата — пашкула, пилето — черупката — с други думи животът е това, което преодолява себе си, за да продължи съществуването си в нова форма. Астралът също представлява един вид пашкул за висшето „Аз“ на човека, който трябва да бъде преодолян. По — късно такъв ще бъде и менталното тяло и само Висшата Триада, събрала в себе си плодовете на всички обвивки и транс-мутирала ги в елементи на безсмъртието, остава вечен носител на духа. 

Личностите са толкова, колкото са въплъщенията, но Индивидуалността, включваща всичките, е една. Не е възможно, потапяйки се в съзнанието на временната и преходна личност, да усетиш своята безсмъртна Индивидуалност с всичките й натрупвания и придобивки. Вечното се съвместява с временното само при условие, че на първо място в човека не е временното и личното, а онова, което е безсмъртно. Да се утвърди господството и първенството на Духа над всичките му обвивки ще бъде победа на вечното в човека над временното, на космичното над личното, на Индивидуалността над преходната форма на отделното въплъщение. Може да се отбележи, че при Великите Духове Индивидуалността е измествала на заден план личността им, давайки по този начин възможност на Индивидуалността да се прояви повече или по-малко ярко при изпълнение мисията на даденото въплъщение. Индивидуалността на Великите Духове сияе през вековете, докато личното се изтрива от времето, тъй като дори и приживе личността е била сведена до нула. Когато личността стане израз на Индивидуалността, тогава се откриват възможностите за космически достижения.

Личното и космическото начало в съзнанието са като Светлината и тъмнината. Личността и егоизмът са временни и нямат космическа основа под себе си. Безсмъртието може да се търси само в свръхличното и общочовешкото, тъй като макар и човекът и неговата личност да умират, човечеството и всичко, което е свръх лично в смъртното съзнание, не умира. Полюсите на живота и смъртта са изразени във всеки човек, в личния и свръх личния живот на съзнанието му. Указанието „Отвърни се от себе си…“ се е отнасяло до личното начало в човека. Само загубилият душата си, т.е. личността си, може отново да я придобие, т.е. да открие своята безсмъртна Индивидуалност. Тук личното и космичното не се съвместяват и трябва непременно да се умре, за да се възкръсне за свръхличен живот, обуславящ непрекъснатост на съзнанието, т.е. съзнателно безсмъртие.

Когато се прави нещо за себе си, сферата на неговото действие се ограничава в обхвата на дадената личност, а когато нещо се прави в името на хората и бъдещето, орбитата му на действие обхваща човечеството и неговото бъдеще като цяло, което е необозримо. Затова всяко действие или затваря съзнанието в своя малък кръг, или го извежда в простора на планетния живот. И зад всичко стои мисълта. Нито дворецът, нито килията, нито пещерата в далечните планини, нито тъмницата могат да бъдат граница в действията на мисълта и духа. Мисълта е над тях, защото тя е рожба на духа и е явление от тънък порядък. Тъмните мисли се притеглят към земята и низините, светлата мисъл увлича съзнанието във високите сфери на пространството. Така мисълта е творец и на веригите, и крилата. 

Ще се спрем на понятието „Ние“. Когато ученикът казва: „Не аз, не аз, а Ти, Владико“, той отхвърля своето малко „аз“. Той отхвърля личния си свят и всичко свързано с него, той се отдалечава от него, стремейки се да се потопи в света на мислите на Владиката, своя Отец. Когато е отхвърлено личното, малкото „аз“, остава голямото, висшето „Аз“ на човека и когато то е обединено мислено с Владиката, тогава и само тогава можем да кажем: „Ние“, влагайки в това понятие цялото му най-дълбоко значение. Не можеш да кажеш: „Ти, Владико“ без да си се откъснал от себе си и още повече не можеш да кажеш: „Ние“. Но отхвърляйки своето малко „аз“ и сливайки се мислено с Мен, става възможно да се произнесе мощното, творящо „Ние“. Ето защо е добре да се изхвърли изцяло от употреба думата „аз“, тъй като с нея е свързана изцяло онази малка личност, която съществува само един живот, само едно въплъщение и която ограничава човека в сферата на съществуване на дадената обвивка. Всяко споменаване и повторение на това „аз“ усилва и заздравява веригите на личното и привързва човека към земята, тъй като това негово „аз“ е само земно, съществуващо само в една обвивка, обречена на унищожение и смърт. Всички огорчения, преживявания, страхове, безпокойства, всички емоции на това малко, нисше „аз“, представляват царството на личното и са тъмница и вериги за духа. 

Затова когато казваме „Аз“ и го пишем с главна буква, имаме в предвид вече не малкото „аз“, а висшето „Аз“ на човека, отделено от неговата временна земна личност на даденото въплъщение. И това висше „Аз“, обединено в мислите с Мен, му дава право да произнесе думата „Ние“. Думите съдържат в себе си много повече от това, което е прието да се разбира. Влагайки в думата цялото й вътрешно значение съзнателно, може да се постигне много. И така думата „аз“ остава само за особено свидетелство и утвърждаване, докато мощното и творящо „Ние“ заменя личното „аз“ със себе си. Това „Ние“, произнасяно с цялото разбиране на неговото значение, освобождава съзнанието от оковите на саможивостта. И тогава вече няма да има желание да се говори за себе си или да се занимаваме със себе си, или да се придава невярно значение на личните преживявания и личните мисли. Тогава вече ще започне да ви се струва понякога, че е добре ако това тежко, прилепчиво и обременяващо съзнанието лично „аз“ понякога страда и му е тежко; добре заради това, че ще помогне да се отделят преживяванията от личен характер от онази сфера, която се обхваща от понятието „Ние“,за да се отхвърлят по този начин те по-лесно. Ако на малкото „аз“ му е съдено да пострада и да бъде уязвено, то нека пострада, за да бъде по — лесно на голямото „Аз“ да се отдели от него и да погледне на своето малко „аз“ отстрани, оставяйки го, отделено от основата си, да изживее себе си възможно най-бързо. Самозабравата, самоотричането, самоотвержеността е именно това състояние на съзнанието, когато се отхвърлят оковите на саможивостта на личното „аз“ и голямото „Аз“ влиза в своите права. 

Когато Казвам, че Ние заедно ще постигнем победата, Имам в предвид твоето висше „Аз“, твоята безсмъртна Индивидуалност. Всеки ден можеш да се упражняваш в омаловажаване и подчиняване на низшето „аз“, разпъвайки го на кръста на живота. Защо да се чакат изпитанията, защо да се дава лостът или камшикът в ръцете на кармата, когато можеш да бъдеш и господар, и съдия, и повелител на себе си. Когато Повтарям: „Колкото по-зле, толкова по-добре“, имам пред себе си малкото „аз“, угнетявано, преследвано и притеснявано през земния живот, за да бъде по-лесно да се отдели от своята Индивидуалност и да се способства с това за по-бързото разчленяване на проводниците. Наистина, на никого не са нужни преживяванията, страданията и емоциите на нисшето „аз“. Ето защо толкова тягостни ни се струват и нашите, и чуждите тежести от личен характер. Егоизмът и самолюбието, тоест любовта към себе си, са много тягостни както за самия себе си, така и за околните. Ето защо е добре да не се говори никога нищо за себе си и никога да не обременяваме когото и да било със своите преживявания. Това е, именно, пътят към Светлината, методът за подчинение на астрала и обуздаване на тази опора и цитадела на саможивостта. Този побеждава всичко, който съумее да победи своята малка личност в себе си.

Да! Да! Да! Вярно е, че личността е само оръдие на Индивидуалността, Неин инструмент, Неин ратай за събиране на нужния опит и знания от земната нива. Много личности е използвала Индивидуалността, т.е. Висшата Триада, като инструмент за събиране на необходимия ú опит и знание на земната нива, прибирайки жътвата на земните въплъщения. Не винаги това е било успешно, тъй като понякога, и то нерядко, личността съсредоточава смисъла и целта на съществуването си изключително върху себе си, забравяйки, че тя е само изпълнител на разпоредбите на своя господар — Безсмъртната превъплъщаваща се Триада. Тогава истинският смисъл на живота се е губел, а животът в плътното тяло се е превръщал в безцелно губене на време, колкото и добри да са изглеждали външните условия на този живот — дори и в царски палати, дори и в цялата земна слава. Ако съществуването в плът е загубило своя единствен смисъл, то животът е бил преживян безполезно. Единствено чрез посредничеството на своите послушни слуги — тялото и личността, господарят може да извлече от земното пребиваване всичко, което му е необходимо за по-нататъшното развитие и придвижване. Този смисъл на земното съществуване трябва да бъде гравиран с огън в смъртното съзнание на личността. Къде ще бъде отнесен ездачът, изпуснал юздите на бесните коне и къде ще бъде отнесен корабът, загубил управлението си? Конете — към пропастта, а корабът — към гибел. И юздите, и кормилото са в ръцете на Индивидуалността. 

Духът слага юзда на всички чувства, мисли и действия на своя слуга — личността през даденото въплъщение и през всички последващи въплъщения в бъдещето. Добре е ако още приживе съзнанието на личността започне да се възвишава и съсредоточава в Безсмъртната Триада, превръщайки личността само в изпълнител на дадените указания. За какво е борбата между нисшата и висшата диада, ако още тук на Земята можеш да победиш и да подчиниш на своето висше „Аз“ действията на своето лично начало. Когато Познаващият казва: „Аз, сам по себе си, съм нищо“, той има в предвид своята смъртна личност — временна, малка и ограничена от тялото и другите останали условия на земното съществуване. Със смъртта се прекратява съществуването на личността — човекът със своето облекло, име, адрес, лична карта, вещи, социално положение — и всичко, свързано с даденото въплъщение, приключва. Остава само това, което е събрано за Триадата и то е всичко, което има значение за живота. Така отричането от личното начало или неговото овладяване и пренасянето на съзнанието в Безсмъртната Индивидуалност, ще бъдат най-трудно достижимите придобивки на духа.

Ние се стремим да предизвикаме, затвърдим и засилим в учениците по възможност пълното осъзнаване не на временната личност във всекиго, а на извън временната Индивидуалност. По-нататък ние се стремим да разширим това осъзнаване и да продължим веригата на действията нататък, зад пределите на дадения живот. С всички мерки и способи издигаме съзнанието над нивото на личните преживявания в тази сфера, където личността като такава загубва своето самостоятелно значение и престава да съществува като самоцел. Подчертаваме и поясняваме как явленията от личен порядък, продължени отвъд естествените си предели, губят крайния си смисъл и значение, ако се отхвърля Съществуването на Висшата триада. Нашата цел е ученикът, прилагайки на практика нашето Учение в живота, сам да се убеди в неговата безпогрешност и да разбере смисъла и значението на Индивидуалността и това, заради което съществува личността. Когато отношенията между Индивидуалността и личността са разбрани правилно, пътят към Живота е намерен, осъзната е тясната пътека, водеща в Живота.

Личността умира след всяко въплъщение, но натрупаният опит се съсредоточва в зърното, както всички растения се съхраняват в семето. В семето не може да се види под микроскоп формата на растението, с изключение на семето на лотоса, тъй като то се отнася към сферата на невидимото, както и зърното на духа. Всички наклонности и особености на характера са скрити в зърното и се разкриват или могат да бъдат разкрити, във всяко ново въплъщение напълно или частично, в зависимост от кармическите предначертания. Много хора знаят, че притежават едни или други способности, не намерили приложение в живота. Има случаи, когато тези способности се проявяват изведнъж в зряла възраст или дори при залеза на живота. Трябва да се има предвид, че кармата има за цел всестранното развитие на Индивидуалността и затова във всяко въплъщение я поставя при такива условия, при които се развива или укрепва определено качество. То трябва да се закрепи и да израсте, ако ще за това да са необходими и няколко въплъщения. При това растат не само положителните качества. 

Понякога може да се проследи упадъкът на духа през няколко въплъщения последователно, когато започват да растат отрицателните качества на духа. Понякога на тях се дава възможност да израстат до своето уродство, за да намери човек сили да се пребори с тях и да ги предаде на изгаряне. Не всяко съзнание може да види плевелите още в зародиш. Същевременно съзнателното залагане семената на желаните качества и особености на характера, с твърдата увереност,че някога — в близкото или далечно бъдеще — този труд ще даде своите резултати, е особено плодоносно за развитието на положителните качества на духа. Съзнателността и отчетливото мислене са необходими за всичко. Затова добрият стопанин се грижи за градината на съзнанието непрестанно,тъй като нищо не свършва и нищо не се прекъсва, а всичко продължава в безпределността.

В своето болшинство човечеството малко се замисля за предназначението на живота и още по-малко за подготовката на съзнанието за след телесното пребиваване. Хората малко подготвят своите тънки тела и малко ги разреждат, т.е. олекотяват, за прехода в Тънкия свят. Те са се разучили да мислят самостоятелно, но затова пък прекрасно са се научили да мислят по шаблона „Така мислят всички…“ Това положение стои в основата на мисленето, като анализът и прогнозата са заместени от спасителното „като всички“. Но животът на съзнанието е индивидуален: човек идва на света сам и сам го напуска; сам е, когато се измъчва и страда, и дори физическата болка е индивидуална. Индивидуалността на развиващата се монада е безспорна, поради което и формулата „като всички“ е непригодна. Отговорността за мисленето и постъпките тежи върху Индивидуалността — носителка на всяка последователно въплътена личност. 

Личността отдавна се е успокоила в гроба с всичките си отличия и удостоверения, но нейният Носител продължава своето съществуване в Надземния свят, жънейки следствията на земния си живот и носейки отговорността за онази посока, която умрялата личност е задавала на своята Индивидуалност. Личността и нейните интереси са оформяли бъдещите следствия, макар че би трябвало да е точно обратното. Когато личността е нищо, когато аз сам по себе си съм нищо, а духът, пребиваващ в личността, направлява течението на живота й и я ръководи, тогава и само тогава личността може да осмисли ролята, която й се дава от духа за неговото развитие. 

Паметните дни ще считаме като дни за обединяване, когато то се усилва с числото на участниците. Тогава пространството се насища с вибрациите на Светлината, вървящи по нишките на устремност на тези, които помнят за хората или събитията, чийто срок е определен. Ние и Нашите хора сме обвързани със сроковете, т.е. активността Ни зависи от сроковете и се усилва или променя в съответствие с космичните срокове. Това трябва да се разбере и да не се очаква сняг през лятото и горещини през зимата. Не знаещите очакват явленията извън сроковете и, след като не ги видят, загубват силата на огньовете на устрема си. Но дори и да се знаят сроковете, трябва да се запасиш с търпение, тъй като близките Космични срокове по земните мерки могат да се окажат далечни. Ние се ръководим в Нашата работа от Космичните срокове и елементът време за нас губи своята обичайна власт. Живеем като че извън времето и над времето, което тече като бърз поток, докато Ние се намираме на брега на Вечността, покрай който се носи Потокът на живота. 

Личността на човека е потопена в Потока на живота, а неговото висше „Аз“ е извън времето, на брега и потокът тече покрай него. Излизайки от потока, личността престава да съществува като такава, но паметта за живота и придобития опит тя предава на своето висше „Аз“, което изпраща от себе си все нови и нови личности в Потока на живота или Колелото на времето. Личността служи само за придобиване на опит и знания, които предава на своята Безсмъртна Триада, а самата тя слиза от сцената и се разпада във физическия свят на съставните си елементи. На същия процес на разпадане подлежат и астралното и менталното тела, като не оставят след себе си нищо друго, освен знанията и опита, придобити вече в Надземните планове. 

Вече Казах: не трябва да гледате в бъдещето с лични мерки, защото личните мерки, надежди и очаквания са свързани с малката личност и нейната съдба, тоест простират се толкова години напред в бъдещето, колкото ще преживее личността. В космически мащаб този срок е малък и жалък. Служителите на Общото благо отхвърлят личните мерки и разпростират своите дела, стремежи и мисли в бъдещето, извън пределите на обречеността, тоест извън границите на живота на личността на Земята. В това се проявява вече не личността, а Индивидуалността и то дори и в тези случаи, когато човекът, отрекъл се от себе си и живеещ заради хората, не си дава отчет за ставащото. Но затова пък неговата Индивидуалност расте и натрупва елементи на безсмъртието, които обогатяват безсмъртната Триада за все по-ярък и по-ярък живот във Висшите сфери на Надземния свят. Изобилно и в пълна мярка пожънва човек от плодовете на своята самоотверженост. Дори и малкото и неосъзнато зрънце самоотверженост дава голям плод, защото всяка, дори и най-малката постъпка на самоотричане от личното, е проява на Безсмъртната Триада. 

Личността е синоним на ограниченост. Затова Нашите отношения на привързаност, дружба и любов носят не личностен, а индивидуалностен характер, простирайки се далеч зад пределите на едното въплъщение. Когато говорим за близост с Нас, продължаваща хилядолетия, Ние имаме в предвид именно това условие. Индивидуалността не е ограничена в пределите на едно въплъщение, каквато е продължителността на живот на личността. Делата й също са с голяма продължителност. Именно с такава продължителност, обхващаща векове и хилядолетия, се характеризират Нашите дела и начинания, защото Ние живеем съзнателно във вечността и колкото по-голям период от време обхваща Нашата дейност,толкова по-близо е тя до Безпределността. Обърнете внимание на това какви огромни разстояния във времето обхващат някои пророчества. Огненото съзнание се издига над условията на времето и прозира в огнените далечини на бъдещето. Това бъдеще е начертано от Нас, то е определено от това, което се нарича Велик План. В него няма място за това, което изпълва личния живот на обикновения човек от съвременността. Това е Планът на Нашето Съществуване и Ние се стремим да въведем Нашите ученици в орбитата на Нашите далечни действия и да ги приобщим към живота извън пределите на личния свят. Отказът от личното не е жертва, а просто замяна на малкото с голямо и велико. 

Космичните грижи не са по-малко насъщни от грижите на текущия ден за човечеството, защото засягат и определят неговото бъдеще. Трябва да се разбере цялата дълбочина на Майя в личния свят, за да се излезе сред просторите на пространствения живот. И когато казвам, че искам дните на Моя живот да се утвърдят и във вашия живот, с това Аз ви устремявам към Сферата на Живота на Владиците. Колко лични светчета са се запалвали и угасвали с всяко ново въплъщение на смъртния човек. Къде са всичките те, тези светчета, в които така ярко и напрегнато са живели някога въплътените на Земята духове? И къде ще се дянат тези светчета, в които живеят днес хората, страдайки, измъчвайки се, радвайки се и преживявайки временните усещания на земния живот? Всички те също ще угаснат и ще си отидат от сцената, както са си отишли и тези преди тях. Затова Ние се стремим да пренесем вашето съзнание върху плана на непреходното, който е свързан с безсмъртната Индивидуалност на човешкия дух. За да се превърнете от временни в безпределни е необходимо да се пренесе съзнанието в Безпределността и да се издигнете духом над преходността на временните условия, в които и чрез които живее личността на човека при неговото въплъщение в плътното тяло. 

С какво напрежение са се стремили всички Велики духове, чиито имена са отбелязани в историята на човечеството, да откъснат съзнанието на хората от малкия свят на личните преживявания и да им покажат Новия Свят на бъдещето и на непреходното, отвеждащ ги в Сферите на Космичната Действителност. Трудът на тези Просветители е бил неизмеримо тежък, тъй като човешкото съзнание както сега, така и винаги, е било далеч от всичко, което се е отнасяло до познанието на Висшите Светове. Днес отново се дават нови възможности на хората да се приближат до Безпределността чрез Учението на Живота и да достигнат до стъпалото на непрекъснатото съзнание, т.е до фактическото безсмъртие.

Личността на човека трябва да бъде безропотен и послушен слуга на неговото висше „Аз“. И всеки път, когато личността страда или се засягат интересите й, това е добре, защото изпъкването на личността засенчва това, за което тя съществува, като събирач на необходимия материал и опит за Индивидуалността на човека. Трагедията на въплътените е в това, че потапяйки се изцяло в интересите на личността, живеейки само за тях, човек със смъртта на личността си не оставя нищо за себе си, с което да живее в Надземното, където изчезва и се прекратява всичко, с което обикновено живее човек на земята. Дълбокото значение на изкуствата е в това, че чувствата, емоциите и преживяванията, свързани с тях, бидейки явления от чисто духовен характер, се пренасят в Тънкия свят и служат на човека като материал, с който той ще живее и с който ще задълбочава и развива заложеното в него направление. Във висше разбиране дори преживяванията в Дева Чан са илюзия на Майя, сънища, макар и ярки и напрегнати, и още по-обагрени и пълни, отколкото земните сънища. Освобождаването от всички видове Майя е задача на Архата. Достигането на степента непрекъснатост на съзнанието е свързано с решаването на тази задача. 

Ако разчленим свойствата и особеностите на личността и Индивидуалността и подложим на анализ едната и другата ще се види, че личността — това е външния човек с неговото социално положение, работа, семейство, както и психическия му живот, изпълнен с подробности от текущия му живот: отношения към хората, симпатии и антипатии, и външните наслоения на възпитанието и образованието. Тук са и неговите постоянно изменящи се Сканди — с други думи всичко онова, което обикновено се възприема като самия човек. При болшинството именно този външен човек преобладава със своя облик, защото неговият вътрешен свят е изцяло запълнен с елементите на външния свят и реакциите на съзнанието спрямо него. Има хора, в чието съзнание този външен човек и другият — вътрешният, представляващ израз на Индивидуалността, са уравновесени и нито един от тях не преобладава или господства. 

Но има хора, при които преобладава Индивидуалността на вътрешния човек, който е господар на външния. И това е скритият човек в човека — това, което се облича от външния човек, от неговата личност, за да може той или тя да изпълни поставената задача на поредното въплъщение. В Индивидуалността се съдържат всички висши качества на духа, подлежащи на съхранение за проявяване във високите планове на Битието. Всички висши стремежи и импулси произлизат от нея. Тя не умира със смъртта на своите обвивки, а събира чрез всяка от тях онези придобивки, които биха могли да бъдат извлечени от нея от съответстващите им светове. Ние се интересуваме от живота на Индивидуалността, от нейния ръст и развитие, които често вървят в разрез с желанията и стремежите на външния човек и неговите интереси. Обикновено става така, че нещо твърде неприятно и тежко за личността е полезно и необходимо за Индивидуалността. И тогава личността страда. Но многото страдания дават на Висшата Триада необходимия й опит и знания и приближават възможността за пренасяне на съзнанието в нейната сфера, което означава достигането на онази степен на развитие, характеризираща се с непрекъснатост на съзнанието, т.е. с безсмъртие. При освобождаването от физическото тяло яркият личен свят на човека и личното съзнание постепенно угасват и се видоизменят. Личността умира при всяко развъплъщаване, но остатъци от личното съзнание могат още дълго да замърсяват пространството. Така е с обикновените хора. 

Но с всяко ново въплъщаване Индивидуалността расте и натрупва толкова необходимите й елементи на непреходното. При Нашите хора Индивидуалността вече преобладава над тяхната временна личност и нейните обикновени земни интереси. Когато е било казано: „Моето Царство не е от този свят“, се е имало в предвид безсмъртната Индивидуалност и светът на нейните прояви. Понякога тя може да прояви пълно и ярко своята същност в земния свят и тогава се появява Велик дух, изпълняващ Своята Мисия в земно тяло. В действителност всеки човек идва на Земята с определена задача. Но често смъртната личност, завладяна изцяло от земните интереси и насочила усилията си единствено към тях, забравя за висшата си задача, за мисията на своя живот, заради която именно се е въплътила и тогава цялото въплъщение преминава безцелно, не донасяйки набелязаните следствия. Ще бъде особено полезно да се разгледа щателно какви именно особености са присъщи на Индивидуалността на човека, за да бъдат подхранени и да им се създаде възможност за по-нататъшно развитие. Личността е само слуга, ако щете и роб на Индивидуалността. Робът се страхува от стопанина си, а личността — от своя господар — безсмъртната Индивидуалност. 

Когато Владиката Буда е оставил Своето семейство, Своето царско достойнство и всичко, което се е отнасяло към Неговия външен живот, Той е изоставил Своята личност, за да изпълни, потопен изцяло в света на Своята Индивидуалност, Своята Мисия на 3емята. 

(МАЙ).Животът на планетата не може да се вмести в съзнанието на личността, защото личността обхваща само себе си, но свръхличното съзнание го вмества. Значи, вместимостта на съзнанието зависи от това доколко то е свободно от личното начало. Свръх личният живот и пренасянето на съзнанието в сферата на Безсмъртната Триада не само не унищожава осъзнаването на собственото „аз“, а обратно — разширява го и го задълбочава, само че това не е вече малкото „аз“, а голямото „Аз“. Така всеки път, когато в съзнанието пламва свръхлична мисъл, малкото „аз“ се замества от голямото „Аз“. Оттук и полезността на мисленето за Висшето или за това, което пробива черупката на аурното яйце и извежда съзнанието извън пределите на малката личност, чиято ограниченост и временност на съществуването затварят съзнанието в кръга на безизходицата. За да се разкъсат веригите на нисшето „аз“, те трябва преди всичко да бъдат осъзнати. Роб, смятащ се за свободен, никога няма да започне да мечтае за свобода и няма да се освободи от робството.

Личността е форма на проява на Индивидуалността. Но природата не се съобразява с формите на живот, обричайки всяка от тях на унищожение, за да може животът като такъв да продължава. Приемствеността на формите образува верига от звената на живота. Звената се променят, но веригата остава непрекъсната. Личността е оръдие на Индивидуалността, служеща за това последната с нейна помощ да расте и да се развива. При това за растежа и благото на Индивидуалността няма значение страда ли или се наслаждава личността, която служи на нейните висши цели. На Индивидуалността е необходимо да събере чрез посредничеството на личността цялото разнообразие на човешкия опит, който дава и може да даде животът. За тази цел тя е принудена да се облича във формата на личността, за да влезе в допир чрез нея със Земния план и с всичко това, което той може да даде като опит и знание на духа. Трябва да разграничаваме в себе си преходната смъртна личност, имаща право да преживее на Земята определено количество години, от безсмъртната превъплъщаваща се Индивидуалност и, разграничавайки смъртното от безсмъртното, да пренасяме съзнанието в сферата на непреходното, достигайки по този начин състоянието на непрекъснатост на съзнанието, т.е. фактическо безсмъртие. 

Личността ще се съпротивлява много упорито на това разчленяване, тъй като тя намира в своето съществуване, в своите интереси, стремежи и мисли, целия смисъл на своя живот, макар че в действителност в нея самата няма и не може да има самостоятелна цел на съществуване дори само за това, че нейното съществуване е ограничено до няколко десетки години, завършващи със смъртта и унищожението на тази личност. Личността, егото и астралът са тясно свързани. Всички те са смъртни, като на смърт подлежат не само физическото тяло, но и тънкото и менталното тела. Безсмъртна е само Индивидуалността. Ако съзнанието се пренесе в нейната сфера и здраво се утвърди там, то личността и всичките ú обвивки сякаш се пронизват от висшето съзнание, при което личността вече не се отъждествява с обвивките, а с висшето начало в себе си — Индивидуалността, своето висше „Аз“. 

Трябва огнено да се отпечата в съзнанието това разбиране на непреходното, безсмъртното, вечното начало в себе си, помнейки непрекъснато това и знаейки, че Безмълвният Регистратор, вечно Наблюдаващият отвътре, е безсмъртен и че Той е истинското Аз на човека, а останалото, целият живот на Земята, е отминаващ сън. Сън,не оставящ след себе си нищо, което Той би могъл да вземе със себе си, с изключение на знанията и опита, придобивани в Плътния свят и другите преходни светове чрез тези временни обвивки, в които Той облича себе си за постигането на тази цел, включвайки тук и смъртните личности на неговите безбройни въплъщения.

Трябва да се разберат и уравновесят в съзнанието двете противоположности — от една страна безсмислената суета, краткостта на земното съществуване и смъртта на личността, а от друга — дълбокото значение и ценността на земните въплъщения за натрупването на толкова необходимите за растежа и развитието на Индивидуалността опит и знания. Всеки миг от живота е ценен, стига да е целеустремен в съответствие с това, заради което се въплъщава духът на Земята. Сами по себе си и като самоцел всички земни дела са лишени от смисъл. Но като необходимо и неизбежно условие за еволюцията на духа те са оправдани и извънредно ценни. 

Животът е школа и всеки миг от него може да бъде използван много ползотворно. Няма безсмислени или безцелни действия, не носещи последствия. Когато всяка крачка на човека е в съответствие с целта, към която той върви, тогава той е на Правилния път. Пътник по Големия път — така наричаме Ние човека. Където и да бъде, при каквито и условия да го постави кармата от миналото, целта е винаги пред него и той може винаги да се придвижва към тази цел — неотклонно както в голямото, така и в малкото — във всички свои действия. Пренасянето на целеустремеността в живота от обикновените постановки към необикновените, за постигане съкровения смисъл на човешкото битие на Земята и в световете, ще бъде единствено правилното решение на проблема за съществуването на човека изобщо. 

(Гуру). Личното начало или нисшето „аз“ извънредно пречи на еволюцията на духа и на придобиването на висшето съзнание. Какво би било, ако някой от тези хора, които човечеството причислява към Великите, се беше занимавал само с това, с което се занимават обикновените хора, т.е. със себе си и със своите лични интереси. Той нямаше да бъде велик и не би оставил нищо след себе си на хората, както не са оставили милионите обикновени хора, напуснали земния живот. Това съображение ясно показва колко безполезно и ненужно на човечеството е всичко, свързано с нисшата природа на човека. Учителят съветва да се върви нагоре, където нисшето „аз“ вече е невъзможно да бъде влачено със себе си. 

(Гуру). Отдалечи се от себе си и ще сътвориш благо. В това самоотричане е целият смисъл на еволюцията на духа. Личността му се дава като оръдие за съприкосновение с обкръжаващия го свят. Личността сама по себе си не е самоцел, а средство за достигане на целта. Всичките й преживявания и страдания са нужни и ценни дотолкова, доколкото спомагат да се разшири разбирането и за да може посредством тази временна личност или, по-точно, посредством множеството личности, в които се въплъщава безсмъртната Индивидуалност, да се постигне Нейната същност и съзнателно сливане в едно с Нея, т.е. да се пренесе съзнанието в Нейната сфера. Друг смисъл и цел на съществуването на личността няма, тъй като тя умира и вместо с нея се ражда нова във всяко последващо въплъщение. Само събраният от личността опит остава в Чашата на Индивидуалността завинаги. Чашата не е достояние на личността, а на Индивидуалността. Затова личността няма достъп до миналото, съхранявано в Чашата. Само когато съзнанието се пренесе във Висшите принципи, тогава се разкриват отложените там натрупвания и е възможно да се чете в свитъка на миналите животи. 

(Гуру). Личността е временна обвивка на духа и, изживявайки полагащото ú се време, престава да съществува, както и всичко това, с което тя живее, и с което е изпълнено съзнанието ú. Но духът остава, запазвайки в Чашата спомена за миналото. Това, което е в съзнанието от личността, е обречено на изчезване, а това, което е от духа, е безсмъртно. Първото е крайно, второто — безпределно. Елементите на крайното и елементите на безпределното се борят в съзнанието за надмощие. Безсмъртието може да бъде придобито само от този, който, разбирайки смисъла и значението на смъртната личност в себе си, събира и натрупва елементи на безсмъртието, пренасяйки битието в мисълта и съсредоточавайки мисълта не в своята преходна личност, а в духа, отдалечавайки се по този начин от себе си и утвърждавайки самоотричането в себе си. Така древната формула „Отвърни се от себе си“ си остава основното и неизменно условие за придобиването на безсмъртие. Каквито и мисли и преживявания да затрупват съзнанието на личността, Основите остават непоколебими и безсмъртието на духа и непрекъснатостта на съзнанието се изграждат върху тях. Прищевките на личността престават да влияят на човека, утвърдил се непоколебимо на Основите. И е добре когато се рушат картонените кули на личните постройки, защото зад тях е огнената действителност на Безпределността. 

Потвърждаването, дори само в себе си, вече укрепва основите. Затова трябва да потвърждаваме несъмненото пред лицето на очевидността. Много решимост е нужна, за да се потвърждава несъмненото пред лицето на очевидността. Много решимост е нужна, за да се потвърждава огнената действителност въпреки всичко, което се вижда от земното око и се усеща от сетивата на тялото. Пречи и обвивката на собствената аура, затова трябва да се излезе от нея. Елементите, съставляващи личността на човека, са втъкани в аурата. За да се утвърди в съзнанието огнената действителност, независимо от видимото чрез очите и усещаното чрез чувствата на тялото, е нужно да се излезе от черупката на аурата. Всичко свръх лично е над и извън аурното яйце. Това са интересите на Общото благо, на народа, Родината, цялото човечество, цялата планета. Така, разбивайки черупката на собствената си аура, може да се излезе отначало в планетния, а после и в Космическия простор. 

Сине Мой, продължителността на еволюцията на човечеството във времето трябва винаги да ти бъде пред очите. Трябва някак да се намали триумфът на суетата. Раждането и гибелта на цивилизациите и изчезването на големи народи и цели раси показват не здравината на текущия час и на всичко, построено от човешките ръце. Да се докосне съзнанието до живота на собствената безсмъртна Индивидуалност означава да се навлезе в атмосферата на вечността. Личността се ражда и умира, както и тялото, но това, което ги поражда и им дава живот, продължава да съществува било в тях, било вън от тях. Елементите на Индивидуалността се сформират от векове, обличайки зърното на духа непрекъснато с нови и нови наслоявания. Тези елементи могат да се натрупват и съзнателно, устремявайки се с цялото същество към утвърждаване на непреходното в себе си. Но трябва да се разбере кое е непреходното в човека и да се отдели непреходното от всичко останало, отнасяно от времето. Дори и в обикновения живот не е трудно да се отдели нагарът и мръсотията на външните условия от истинските ценности на духа.

Служенето на Светлината се заключава точно в тяхното натрупване в съзнанието и отлагането на тези находки в Чашата, която е една и съща за всички въплъщения. И Съкровеното знание е едно, но се различава от предходните знания на разсъдъка, променящи се в зависимост от времето, епохата и народността, както и от географското разположение на мястото. Това Съкровище се събира по зрънца и му трябва съответстващо съзнание, което да може да го вмества. Никакви дипломи не дават предимство за приобщаване към Съкровеното знание. Неговата същност си остава една и съща от хилядолетия, но се променя формата на неговото външно изразяване. Устройството на човека си остава винаги седморно, в каквито и думи и наречия да изразяваме тази идея. По същия начин стои въпросът и с всички други твърдения и положения на истинската наука за живота и света. Тя остава неизменна в своите основи, макар и да изглежда нова за тези, които се доближават за първи път към нея.

Колко ценно е качеството спокойствие. Когато то се съчетава хармонично с качеството напрежение, тогава вътрешните огньове придобиват особена устойчивост. Неустойчивостта на човешките настроения особено влияе на качеството на пламъка. Затова устойчивостта на пламъка се охранява от волята. Главното е да не се заразяваш от чуждите настроения. А те се предават необичайно лесно. При всяко съприкосновение аурите веднага влизат във взаимодействие и съответно се осветяват или помрачават. Устойчивостта на заградителната мрежа представлява добра защита. Всеки център на живот и съзнание е индивидуализиран. Дори елементите от периодичната скала на Менделеев имат ярко изразена индивидуалност, в зависимост от свойствата на която встъпват в съединение с другите елементи. Всичко в природата е индивидуализирано: и дърветата, и цветята, и тревите. 

Мнозина не приемат дори и термина „индивидуалност“, без да си дават сметка, че с това в действителност защитават егоизма, самолюбието, саможивостта и всички ярко изразени качества на човешката личност. Творчеството на Шекспир, на Толстой е неповторимо и индивидуално. Неповторими са Байрон и Пушкин. Ние утвърждаваме индивидуалността на творчеството. Истинското творчество е самобитно и индивидуално. Папагалите нямат индивидуалност, която в тях е заменена с малката личност. И мислите, и думите им текат по шаблон, без да разпалват интерес и предизвикват неизмерима скука. Със смъртта на човека неговата личност умира, паспортът и удостоверението му за самоличност загубват своята юридическа стойност, но Индивидуалността остава и съзнателно или несъзнателно продължава да живее. И ако центърът на живот на духа е пренесен в сферата на Индивидуалността още приживе, в тялото, преходът в света на духовете става при пълно съзнание, без то да се прекъсва. Това ще бъде, именно, безсмъртието на духа. 

(МАЙ).Справедливост на съжденията се постига при отсъствието на лична заинтересованост. Личната гледна точка е най-погрешната. Най-добре е на нещата да се гледа от гледна точка на Общото Благо. Добро или лошо е не това, което е добро или лошо за мен, но за Общото Благо, т.е. за Делото на Владиците. С тази мярка, именно, ще подхождаме към съжденията за хората, делата и нещата, защото справедливост на съжденията се постига при отсъствието на лична заинтересованост.

(МАЙ). Интересите на личността трябва да бъдат принесени в жертва на интересите на Индивидуалността. На практика често те са диаметрално противоположни. При правилно разбиране личността е слуга на Индивидуалността, а не обратно. Понякога е необходимо личността значително да пострада и да се поизмъчва, за да може Безсмъртната Триада да придобие най-ценните си постижения. Понякога трябва да се преодоляват поредица от трудности, за да се умножат кристалите на натрупаните в Чашата огньове. На личността може да е тежко, личността може да страда, но Съкровището на Камъка расте. Но сред жестокостта и тъмата, сред търсенията и страданията, Щитът на Светлината е над тези, които вървят след Владиката.

(МАЙ).Утвърждаването на огнената действителност довежда до победата, ако устойчивостта на духа се запази докрай. Очевидността не може да бъде мярка на действителността. А последната не може да бъде разбрана, ако съзнанието не е достатъчно разширено. Най — главният враг на разширението е саможивостта, както и малките мисли, и дребните чувства, и преживяванията, свързани с нея. Личността може да служи свободно на Индивидуалността само тогава, когато не е свързана със саможивостта. Индивидуалността се проявява чрез личността на даденото въплъщение, затова главната задача на въплътения е да направи личността послушно оръдие на нейното висше „Аз“.Това може да бъде изпълнено лесно, когато е осъзнато неофициалното, временно значение на своето малко, лично „аз“, давано на въплътения дух за краткия период на земното съществуване. Страницата с живота на личността, не изпълнила своето предназначение, се откъсва от Книгата на Живота, ако не е принесла никакви плодове за растежа и обогатяването на Индивидуалността, особено ако този живот е бил престъпен и низък. В такива случай от дадената личност след нейното унищожение не остава нищо, дори спомени. 

Нека твоето външно „аз“ и твоята малка личност да страдат, да се измъчват, да се изтезават, да преживяват, а ти застани настрани от тях и гледай, без да се въвличаш в това, което става с тях. Ти не си той или тя. Ти си вечен, нерушим и нищо външно не може да те засегне или да ти причини някаква вреда. Оня, външният, все някога ще умре, тъй като личността е временна, а ти самият — събрал ценен опит чрез нея — ще останеш със своите придобивки, разделяйки се с личността от даденото въплъщение и с тялото. Така ще се разделиш и с другите си две тела — астралното и менталното, защото всички твои обвивки са ти дадени само временно и не си струва да се приема ставащото с тях и преминаващото през тях за реалност. Но отъждествявайки се с непреходното в себе си, със своето висше „Аз“, със своята безсмъртна Индивидуалност, ти се издигаш над своята малка личност, която живее сега и си въобразява, че е всичко, за да се успокои след това завинаги в земята, от която е съставено нейното тяло, нейната външна земна обвивка. Размишлявайки така, макар и да продължава да се усеща болката, но отношението към нея ще се измени и ще се намерят сили да се превъзмогне, тъй като духът, който не умира, е по-силен. Така, отделяйки се от личността и разграничавайки се духом от нея, ще може да се премине победоносно през всичко и да се издържат всички изпитания. Защото е казано: „Отвърни се от себе си и Ме следвай“. 

Ние се интересуваме от външното „аз“ на близките Ни хора дотолкова, доколкото този външен човек е верен слуга на своята Индивидуалност. Нашата грижа е за вътрешния човек, за Егото, защото външният умира, а Егото продължава да пребивава в орбитата на нашето внимание и нашите лъчи. И нерядко се случва, че интересите на външното и вътрешното се разминават. Тогава в името на еволюцията на Егото се налага да се жертват интересите на личността. Затова Нашата помощ се излива съвсем не в това направление, в което очаква личното „аз“ на ученика или на този, на когото се оказва. Може още приживе, във физическо тяло, да се насочват стремежите към висшето „Аз“, без оглед на удобствата и желанията на малката си личност. В това се заключава и истинската самоотверженост и изпълнението на завета: „Отвърни се от себе си и ме следвай“.

Духът приема Истината, а земната личност не желае да я приложи в живота. Но когато личността умре, заедно със своите желания или нежелания, резултатите от тези нежелания ще останат с духа и на него ще му се наложи да дава отчет и да се разплаща за всички грешки на земната личност. Не е ли твърде висока цената за произвола на малкото „аз“. Висшата диада, озаряваща съзнанието на човека, може да наложи над него своята власт само ако интересите на малката и смъртна личност бъдат изместени на заден план и духовното получи превес над земното, а свръхличното — над личното. Това обаче трябва да стане докато човек е още на Земята, защото в противен случай ще му се наложи да понесе върху себе си всички последици на допуснатите от него грешки. 

Висшето и нисшето „аз“ се борят за надмощие. С желанията, настроенията и преживяванията на малкото „аз“ може изобщо да не се съобразяваме. Нисшето „аз“ на човека много често иска това, за което впоследствие на духа ще му се наложи мъчително и дълго да се разплаща. Затова с желанията и настроенията на малкото „аз“ може изобщо да не се съобразяваме, защото неговите желания и преживявания с времето се забравят, а следствията, с които ще се наложи да заплащаме за тях, остават до пълно изплащане на дълга. И често старата личност от миналите въплъщения може отдавна да е умряла, но плащането за нейните безразсъдства става може би в този момент. Затова е важно единствено какво иска духът и с неговите желания, с волята на висшето „Аз“ в себе си, трябва да се съобразяваме безпрекословно. 

Саможивостта няма достъп до Нас, тя остава зад стените на Твърдината. Дошлите при Нас трябва завинаги да се разделят с нея. Затова най-страшният враг, заставащ на пътя на устремилия се към Нас човек, това е саможивостта. Саможивостта е враг номер едно. Саможивостта е свързана с личността. Влизайки в единение с Нас, саможивостта трябва да се остави пред прага. Личното начало може напълно да бъде освободено от саможивостта и тогава то става послушно оръдие на Индивидуалността. А нейната цел е да служи на висшето „Аз“ на човека, събиращ чрез тази личност материал, даващ възможност за съзнателна проява на Индивидуалността във Висшите планове на битието. 

Ако личността не е събрала този материал в даденото въплъщение, Индивидуалността няма да има с какво да живее в Надземния свят. Земният живот може да бъде дотолкова безплоден и безполезен за духа, че цялата страница на това въплъщение да бъде зачеркната от Книгата на Живота. Смисълът на въплъщението, т.е. на живота на Земята, е в събирането на елементи, даващи на човека правото на безсмъртие. Личността като такава живее и изчезва, тъй като продължителността на нейното съществуване е само едно въплъщение, но Индивидуалността, съхранявайки елементите, събрани от личността, продължава да живее, трупайки богатството на опита и знанията, получавани при всяко ново въплъщение от всяка нова личност, представляваща израз на едни или други свойства на Индивидуалността. Пълната същност на духа се съдържа в неговата Индивидуалност и целта на личността е да служи на своето висше „Аз“. 

(МАЙ). Едва когато саможивостта се разтвори в отдаването на себе си или в самоотвержеността и изчезне, едва тогава истинското „Аз“ на човека получава своето пълно изразяване и придобива право на непрекъснатост на съзнанието. Непрекъснатостта на съзнанието означава безсмъртие, но грижата само за себе си изпълва съзнанието с предмети и неща от временен характер и с преходните интереси на малката личност, т.е. с всичко това, което е краткотрайно и смъртно. 3атова живеенето само за себе си няма място в това, което е безсмъртно. Ние се радваме, когато земните чувства и привързаности, които са кратки, временни и непостоянни, надхвърлят границите на временността и се разпрострат извън пределите на земния живот, в бъдещето. Това е вече победа над смъртта. Любовта към Учителя на Светлината се отнася именно към утвърждаването на елементи на безсмъртието в съзнанието на човека. Нас Ни радват непреходните чувства. Отдавна е било казано от Владиката, че „любовта е по-силна от смъртта“, тъй като нейните стрели, които са огнени стрели, са насочени в бъдещето, което не е ограничено от живота на тялото и в тялото. Така се побеждават ограниченията на плътта и духът прониква в царството на явленията, стоящи над нея и неподвластни на смъртта. Любовта към Владиката е по-силна от смъртта и чрез нея се постига победа над смъртта. 

(МАЙ).Трябва да мислим за себе си без да се отъждествяваме с личността, която е регистрирана в личната ни карта и е ярък пример за това, което е временно и преходно. Трябва да мислим за себе си във| висшия аспект на своето „Аз“, като за идващи на Земята и отново завръщащи се във Висшия свят, отнасящи със себе си плодовете на земните уроци за усвояването им в Надземния свят и подготовка за получаването на нови. Това, което предстои да бъде достигнато от духа по този път, се обхваща от Безпределността, тъй като възможностите на познанието са безгранични. И пазителката на плодовете на тези достижения и знания не е малката, временна земна личност, а безсмъртната Висша Триада. И пренасянето на съзнанието в нейната сфера е поредната и неотложна задача на човека, разбрал смисъла на земните въплъщения. 

Придаваме особено значение на характера на устрема и неговата чистота. Примесът на лични интереси и егоизъм отслабва този устрем и изкривява неговото направление. Не на личността, а на Индивидуалността на човека се отрежда място в бъдещето. Личността е само слуга на Индивидуалността и изпълнителка на нейните поръчения, защото всеки човек идва на света, носейки със себе си поръчение от своята Индивидуалност, от своето висше „Аз“. Това поръчение се приема от духа съзнателно, той го съхранява в глъбините си и знае за него даже тогава, когато се облече в плътната си обвивка. Има немалко хора, които са забравили за поръчението на духа си и не правят нищо за изпълнение на своята мисия, превръщайки се по този начин в непотребни души. Защото духът, въплъщавайки се, поема върху себе си напълно конкретна задача, заради изпълнението на която той идва на Земята. По-ясно казано, той трябва да научи определени уроци, да придобие определен опит и да издържи свързаните с това изпитания. Целият земен живот се състои от такива изпитания и изкачването нагоре по стълбата на духа представлява задължение на човека пред неговата Безсмъртна триада. 

Човек обикновено отъждествява себе си със своята личност, със своето тяло, с положението, което заема в обществото, с външния си облик и дори с дрехите, които носи. Но когато тялото умре, тогава той се разделя с всичко това, което става ненужно, както е ненужно и удостоверението за самоличност и всичко останало, което той е считал за своя собственост по време на пребиваването си в това тяло. Съзнанието му угасва и той се потопява временно в сън. А когато се събуди, се оказва в съвсем различно обкръжение, заедно със спомена за това, което е оказало най-дълбоко въздействие върху съзнанието му през последния живот. Съзнанието се видоизменя, като предишната личност умира заедно с всичко, свързано с нея, но човек даже не осъзнава това, тъй като усещането му за „аз“ остава, но вече освободено от онази личност, за която е било необходимо удостоверение или паспорт. Ако съзнанието е било разширено, процесът протича леко, а ако е било ограничено и твърде земно, човек продължава да се държи за остатъците от земните илюзии. 

Великите духове, въплъщаващи се на Земята, никога не са се отъждествявали със своето външно изражение, но са живели ярък вътрешен живот, съсредоточавайки своето „Аз“ в него, а не във външното обкръжение и нищо не са смятали за свое, като по този начин са били свободни от обвързване с вещите. Тази вътрешна свобода при раздялата с тялото им е позволявала да пренесат без прекъсване съзнанието си в Надземния свят. Те са били безсмъртни, защото са отъждествявали себе си не с личността, обречена на смърт, а със своята безсмъртна Индивидуалност, която е една за всички въплъщения и която ярко и пълно се е проявявала във временната личност, обличаща техния дух. Затова когато някой се опитва да обясни, че Исус е едно, а Христос — нещо друго и че двамата са в едно, трябва да се има в предвид временната смъртна личност и безсмъртната превъплъщаваща се Индивидуалност. Всеки Велик дух се е превъплъщавал на Земята в определено тяло и определена личност, запазвайки при това непрекъснатостта на съзнанието на една и съща Индивидуалност. 

Да се разбие черупката на аурата означава да се излезе на свобода от личната тъмница. Не може да има никаква свобода до тогава, докато Индивидуалността е затворена в ограничения кръг на личността и нейните интереси. Мислите за себе си затварят този кръг здраво. В такива затвори пребивават хората както в Плътния свят, така и в Тънкия. Да се излезе на свобода е възможно само при условие, че се разкъсат веригите на саможивостта и стане приобщаване към свръх личния живот. Всеки, който живее за благото на другите, за благото на народа, на човечеството и е предоставил своето малко „аз“ в служба на другите, постепенно отхвърля връзките на личността и дава възможност на своето висше „Аз“, на своята Индивидуалност, да се прояви. Духът е безсмъртен и вечен, но ако съзнанието е погълнато само от това, което е свързано с малката и смъртна личност, то автоматично се въвлича в кръга на ражданията и смъртта и става смъртно.Елементите на безсмъртие се събират от човека съзнателно и целеустремено, като тяхното натрупване обогатява Индивидуалността и позволява да се съзнанието в нейната сфера. И тогава висшето „Аз“ застава на мястото на малкото, смъртно „аз“. 

Семейството, средата и епохата налагат на човека своите трайни отпечатъци, но въпреки това през тези външни наслоения прозира Индивидуалността му, представляваща неговата истинска същност. Степените на проява на Индивидуалността са различни. Да се види вътрешният човек през неговата външна форма и временните обвивки е много трудно, тъй като вътрешното се закрива от външното. Животът на достатъчно напредналия дух може да се разглежда като едно постоянно усилие на Индивидуалността да наложи себе си и своите особености и качества във физическия свят. Великите духове са налагали отпечатъка на своята Индивидуалност на цели епохи и на много народности. На външния човек е оставяна чисто служебно ролята на изпълнител на волята и решението на властващия отвътре. Никакви преследвания, страдания, подигравки и гаври над външната обвивка не са могли да сломят мощта отвътре. За по-добро разбиране същността на човека са се опитвали да го разделят на плътски, земен и божествен, наричайки го богочовек. 

Много опити са правени да се раздели съществото на човека на части и да се разбере тяхната взаимовръзка. Делили са го на тяло и душа, на дух, душа и тяло, на животински и духовен човек и др. Наред с двоичното, тройственото и по-сложните деления на човека, съществува и седморно, което трябва да се приеме за основно. Изхождайки от него, за практическо приложение трябва да се разбира кои принципи участват в отделянето на астралното тяло, кои — на менталното и кои — на огненото. Какво умира при първата, физическа смърт на човека, какво — при отхвърлянето на астралната обвивка и какво — при отхвърлянето на менталната. Какво представлява безсмъртието и какви негови видове се достигат от духа. 

Съкровеното Знание изисква необичайна яснота и точност на разбирането и затова при изучаването на тези въпроси трябва да се избягва всякаква неопределеност, неяснота и мъглявост. То се основава на познаването на непоклатимите Космически закони и изисква от човека пълно отдаване в служба на този вид наука. Инструмент на познанието е самият човек и от усъвършенстването на неговия апарат — както физическия, така и психическия — зависи успехът на неговото придвижване в тази чудесна област на безпределни възможности на духа. При това усъвършенстването на духа върви успоредно с изтъняването и усъвършенстването на тялото. Този естествен процес е продължителен и обхваща не само едно въплъщение. На училище хората ходят с години, а нашите ученици се обучават векове. 

(МАЙ).Временната, смъртна и преходна личност е също толкова нужна и необходима на човека, колкото и неговата безсмъртна, превъплъщаваща се Индивидуалност, тъй като именно личността събира за Индивидуалността елементите на безсмъртие и материала за съзнателно проявление на Индивидуалността във Висшите Светове. И когато е усвоено твърдо значението на смъртната личност и тя се възприема единствено като средство, оръдие за достигане на точно определените цели на Индивидуалността, смисълът на съществуване на личността придобива особено значение. Но ако тя се възприема като самоцел, то съществуването ú става безсмислено. Така единствено осъзнаването на тази задача, която се възлага на личността, прави живота на човека целеустремен и изпълнен със значение. 

Личността е слуга на Индивидуалността или висшето „Аз“ на човека и при това временен слуга, всичко на всичко за едно въплъщение. Задачата на слугата е да изпълни поръчението на Висшето „Аз“ и да събере в даден живот определен, даван чрез него, опит. Изпълнила поръчението и предала всичко събрано на Безсмъртната Триада, личността като такава става ненужна и престава да съществува. Висшето „Аз“ не усеща загубата на временната личност, тъй като целият съзнателен живот сега се съсредоточава в него. Би било нелепо малката и ограничена личност на някой човек да съществува вечно — с всичките си ограничения във времето, епохата и народността и на това стъпало на еволюция, на което е била хилядолетия и повече преди това. 

3атова резултатите от даденото въплъщение се събират в Чашата, а този, който ги е събрал и изпълнил исканата от него работа, просто престава да съществува. Астралната черупка, от която Висшето „Аз“ е прибрало всичко, което му е нужно, постепенно се разсейва в пространството и от личността от последното въплъщение остава само филмът с преминалия живот. Този въпрос е сложен и изисква дълбоко разбиране на особеностите на седемте принципа, образуващи въплътения човек и осъзнаването на това, кое именно в него се явява безсмъртно и кое смъртно, какво умира и подлежи на разпадане, и какво представлява по същество неговата Безсмъртна Същност, неговата превъплъщаваща се Индивидуалност. 

Когато нисшето „аз“ на човека властва над неговата личност, той извършва постъпки и дела, които са във вреда не само на неговата същност, но и на физическото тяло. И пияницата, и наркоманът, и пушачът — всички разрушават физическото си тяло. Да се обуздаят своеволията на астрала не е лесно. Хората са отивали в гори и пустини, подлагали са се на самоизтезаване, изтощавали са се с пост и молитви и са прилагали много други сурови методи, за да се смири тялото или по-точно астралът. А той иска себе-удовлетворяване, богатство, изпълняване на всички желания. Но човек не се въплъщава за да угажда на тялото и на астрала си, а за да събира необходимия опит и знания за своето Висше „Аз“, за своята Безсмъртна Триада, за своята Индивидуалност. Саможивостта представлява най — големият враг на последната. Еволюцията не се съобразява нито с интересите, нито с желанията на личността, щом като те пречат за натрупване на необходимия опит за Висшето „Аз“ на човека. Затова всички огнено-устремени към Светлината духове често преминават през тежки страдания на Земята. Тяхната личност изцяло се принася в жертва на тяхната Индивидуалност. 

Великите духове са разбирали защо им се налага да поемат тежкия кръст на живота върху себе си. Личността се разпъва на кръста на живота в името на Безсмъртната Индивидуалност на човека, висша цел на която е служенето на хората, а движеща сила — любовта към всичко живо. Тази любов изисква служене на човечеството и пълно забравяне на себе си, на своята личност и нейните интереси. Именно мъдрото разбиране на смисъла на съществуване на Индивидуалността, на нейните задачи и интереси, заставят човека съзнателно, без оплаквания и ожесточение, а с радост да посреща трудностите, огорченията, болката и страданията със съзнанието, че заради сливането със своето Висше „Аз“ е необходимо да надвие, обуздае и подчини своето нисше „аз“ и да го управлява. Нима Владиците не знаят през какви страдания се налага да преминат понякога Носителите на Светлината? Знаят и виждат. 

И ако не бързат да прекратят тези страдания, значи чрез тях се достига нещо дотолкова значително, че стократно да компенсира с новите достижения всичко, което се налага да се изтърпи. Всички разпънати, измъчвани, убити и изтерзани служители на Светлината са преминали през живота на Земята като победители на своето малко „аз“, в името на любовта и служенето на човечеството. Разбира се, Висшите сили могат да прекратят този процес, но Великото служене е доброволно, а безсмъртието и сливането със своето Висше „Аз“ се достига само от тези, които доброволно приемат своя кръст и вървят по Пътя, показан от Мен — Преминалия и Опозналия целия Път. 

Когато миражът на личността се разсее и представата за себе си като за малкото земно „аз“ на даденото въплъщение изчезне, човек почти не забелязва това, тъй като своето същинско „Аз“ и самия себе си той усеща също толкова ярко или даже по-ярко от преди. И дори да забрави всичко за последното си въплъщение, това не се отразява на пълнотата на осъзнаването на неговото „Аз“, на неговата вече не личност, тъй като какво остава от земната личност при всяко ново въплъщение? Физическото тяло се отхвърля и се превръща в прах. Ефирният двойник се разтваря. Нисшата триада напълно изчезва. Нисшата диада, състояща се от четвърти и пети принцип, става черупка, съсредоточила в себе си всички психически и астрални свойства на земната личност, но лишена от пълнотата и яснотата на съзнанието и способността да мисли свободно, тъй като смътното, рефлекторно и автоматично мислене на черупката ú дава възможност само полусъзнателно да повтаря като папагал това, което е правил човек съзнателно на Земята, когато е бил в тялото си. 

Азът на човека се издига нагоре, отнасяйки със себе си представата за себе си, ненарушена ни най-малко от загубата на земната си личност. Много важно е да се разбере какво умира в човека и какво точно не подлежи на смърт. Елементите на непреходното не умират и остават с него завинаги, а всичко земно, свързано с личността, е обречено на смърт. Астралната черупка също се разтваря в пространството постепенно, но безсмъртната превъплъщаваща се Индивидуалност продължава да живее съзнателен и пълен живот, ако отхвърлената и изчезнала земна личност е събрала достатъчно материал за нейния съзнателен живот в надземното пространство. Ако ли не, тя се въплъщава отново и отново, пораждайки всеки път нова личност, за да събере чрез нейното посредничество в новия земен живот елементи на безсмъртието, толкова необходими ú за живот във Висшите планове на Битието. 

Затова е много важно, живеейки на Земята в плътно тяло, да се научите да отделяте в съзнанието си преходното от непреходното, временното от вечното, телесното от духа и да помните, че можете да вземете със себе си в бъдеще само това, което е от духа, което е от непреходното, а всичко останало ще се наложи да оставите. Светът, в който живее човек на Земята, е свят на илюзии, свят обречен на разрушение изцяло, щом само смъртта разруши физическото тяло. Но „Моето царство не е от този свят…“ Онзи свят, светът на надземната действителност, не подлежи на разрушение и не изчезва със смъртта на плътното тяло. В него духът може да живее вечно.

От едната страна е ограничеността на собствената колибка на еснафа, а от другата — неповторимостта на индивидуалните придобивки на духа — именно индивидуалните, защото само при условията на Индивидуалността тези придобивки не се разтварят в пространството. Индивидуализацията на духовната монада й позволява да еволюира, натрупвайки опит. В Дома на Отца има безброй форми на живот и всички те са индивидуализирани в него и няма сходни или повтарящи се, т.е. напълно еднакви. Всеки Планетен Дух притежава своя ярко изразена Индивидуалност, което не му пречи, обаче, да бъде част или елмаз от Короната на Космическия Разум — част неотделима, неразривна, член на великия Небесен Колектив, запазвайки при това своята Индивидуалност. Тайнството на единството в множеството на живота представлява Основа на живота. Отчасти то се изразява във формулата: „Аз съм във вас и вие сте в Мен, Аз съм в Отца и всички сме едно“. Това обединение става без загуба на Индивидуалността. Още един път ще очертаем границата между понятията личност и Индивидуалност. 

Животът на личността се разпростира само върху едно въплъщение, след което тя престава да съществува като такава и всички нейни обвивки се разпадат. А Индивидуалността, от същността на която е разцъфнала като цвят върху многогодишно растение определената личност, продължава да съществува, като от време на време поражда нови цветове. Цветовете загиват, растението остава. Цветовете са личностите, растението е Индивидуалността. Великите Индивидуалности, идващи на Земята във вид на определена личност, малко са се съобразявали с интересите на тази личност и са се оставяли да бъдат разкъсани от тълпата — само и само да запечатат възможно по-дълбоко в съзнанието на хората донесения на Земята Завет. Величието на човека може лесно да се определи по забравянето на самия себе си и на своите интереси и отдаването на себе си в служене на хората. Личността обикновено служи на себе си, а побеждаващата или победилата в нея Индивидуалност — на хората. Личността умира, Индивидуалността е безсмъртна. Безсмъртието се утвърждава чрез пренасяне на съзнанието в сферата на Безсмъртната Индивидуалност. 

Човек постоянно забравя много неща, особено в напреднала възраст, но не престава да бъде самия себе си. По същия начин и в Тънкия свят, освободил се от тялото, той може да забрави много неща, но запазва самосъзнанието си и не престава да се усеща като самия себе си. Така той запазва своята Индивидуалност, отхвърляйки по-нататък и тънкото, и менталното си тела. Обвивките, обличащи човека, не са самия човек, а временните одежди на духа. 3атова е важно своевременно да се пренесе съзнанието в областта на духа, за да не може да му влияе загубата на временните обвивки. Отъждествявайки се с обвивките, които са смъртни, човек става смъртен, но отъждествявайки се с духа, който е неподвластен на смъртта, човек става безсмъртен, като съзнанието му се съсредоточава в неговата безсмъртна превъплъщаваща се Триада. Всичко, което става в обвивките, е крайно и смъртно, и всичко, което се натрупва в Чашата, като достояние на Индивидуалността, не умира и я съпровожда във всички животи.

Пеперудата излиза от пашкула и започва да лети. Личното призрачно „аз“ представлява точно такъв пашкул. Когато духът израсне, той трябва да отхвърли този пашкул, ако иска да полети. В пашкула на дребната личност и саможивостта летенето е невъзможно. Затова основно условие за възхода на духа си остава формулата „Отвърни се от себе си и ме следвай“. Със смъртта на личността се отхвърлят последователно всички временни обвивки, до менталната включително, след което остава носителят на самосъзнанието — Индивидуалността, състояща се от 5, 6 и 7 принципи. Затова и безсмъртието се постига с пренасяне на съзнанието от временните тела или обвивки в сферата на Безсмъртната Триада. 

Надеждата за бъдещето в личен аспект няма да донесе очакваните резултати, защото самата личност и всичко свързано с нейните кроежи, подлежи на изчезване. Еволюцията върви като унищожава формите, в които се проявява животът и съхранява само натрупванията на опита около искрата от Космическия огън, носителка на живота. Говори се за безсмъртие на духа и се възлагат надежди за безсмъртието на личността. Но безсмъртна е не личността, а Индивидуалността или Висшата Триада, събираща резултатите от опита на всяко поредно въплъщение на човека, изразяващо се всеки път в раждането на нова личност, умираща и изчезваща със завършването на това въплъщение. Отхвърляйки тялото и освобождавайки се от нисшата диада, безсмъртната Индивидуалност на човека даже и не забелязва тази загуба, тъй като цялото ú битие е пренесено в сферата на Висшата Триада и се проявява на свръхличен план. 

Трябва да се издигнем дотолкова високо над личните преживявания и страдания, че съзнанието да не се засяга от тяхната горчивина и отрова, а също и да се разбере, че закаляването на меча на духа изисква смяна на горещината със студ и че страданията на личността не донасят нищо друго освен полза за духа. Страданията ще отминат, но огнената мощ на духа, придобита чрез тяхното посредничество, ще остане с него завинаги. Затова мъдрият се радва на страданията, разбирайки тяхната несъмнена полза за неговата съкровена същност, за неговото висше „Аз“. 

Можете да си представите, че сте европеец или азиатец, чернокож, жълтокож. Можете да си въобразите което и да е състояние: болен или здрав, млад или стар, богат или беден, владетел на цяла държава или последния ратай. Може да си представите, че сте в бъдещето, което предстои на човечеството. Но ако всичките тези явления се случат с човека и в действителност, и ако при това се запазват и устремът, връзката с Учителя на Светлината и неотклонното придвижване по пътя, то може да се счита, че проблемът на живота е решен правилно. Именно, независимо от особеностите на външните условия, линията на еволюцията на духа си остава една и съща — огнено устремена към Светлината. 

Външните обстоятелства се дават за преодоляване, за да не може нищо след това да задържи пътника по Големия Път или да го отклони от избраната цел. Само по себе си плътното обкръжение на човека е лишено от смисъл, ако е отхвърлен духът и неговото придвижване в Безпределността. Цели народи и дори раси са слизали от историческата сцена, без да остане след тях и следа от личния живот на отделните хора. Дори личният живот на прадедите се забравя. Не е работата в него, а в това какво извлича духът от него за своя възход. И ако от една страна може да се каже: „Всичко преминава“, то, от друга, трябва да се добави: „Но духът пребивава навеки“. 

"В подножието на Висшата мъдрост",

Маха Чохан