неделя, 18 август 2013 г.

Личността се предава бавно

Личността се предава бавно

Когато душата и личността - тези две противоположни сили - се обединят, тогава нас ни чакат велики преобразувания. Колкото и далече да надничаме в миналото, ние винаги ще виждаме едно и също нещо: че душата и личността постоянно и във всичко са си противодействали. И едва сега, на великия Път на Ученичеството, те постепенно стигат до осъзнаването на необходимостта от взаимно сътрудничество и тогава настъпва времето на великите промени. Личността изведнъж забелязва, че отстъпвайки палмата на първенството на душата, получава в замяна ... блаженство. 



Тя открива това, но фактически изобщо не го осъзнава, тъй като се е съпротивлявала толкова дълго на властта на  душата, че винаги й се е струвало напълно очевидно – още щом се отрече от господството си  и отстъпи на душата палмата на първенството и веднага ще загине. Всъщност, тя винаги е осъзнавала, че рано или късно душата неминуемо ще надвие, че по принцип това е неизбежно и от това на нея няма да й стане по-зле, а по-добре, но тъй като е нямала стопроцентова увереност, тя е предпочитала да живее по старому: винаги да знае с какво разполага, но никога да не знае какво ще има. 

И макар подсъзнателно винаги да е знаела, че това, което притежава, не би могло да се нарече хубаво, но кой знае дали това, което я очаква, няма да е по-лошо? Затова тя толкова здраво се е държала за своята власт, държала се е от чувството на страх, който винаги се появява там, където знанията не достигат.

Знанието е Просвещение. Знанието е Светлина. Знанието – това е нашата цел, изкачвайки се към която ние се издигаме към Светлината. След Второто Посвещение, когато всеки страх ще изчезне, а взорът ни ще стане ясен, ние ще видим тази Светлина, която като пламък ще струи към нас и от нас. Тази Светлина, тази Чистота непрекъснато ще се разширява и расте, като обхваща все по-нови области и сфери и в края на краищата личността ще узрее за разбирането, че нейното време е минало и е крайно време да прекрати това безсмислено съпротивление. Макар след Второто Посвещение и да изчезва всеки страх, илюзиите все пак остават и затова личността започва да размишлява: нима душата може да изпълни тази работа по-добре от самата нея и ако да, то колко по-добре?

В процеса на този размисъл тя все повече и повече е склонна, че капитулацията е единственото възможно и единственото правилно решение. По Пътя тя е придобила нови знания и опит, които съществено са променили всички нейни предишни понятия и навици. Дълъг е бил пътят към познанието, че годините на нейното господство не са се увенчали нито с хармония, нито с щастие, а по-скоро обратното – с потиснатост и страх. И дълго време този страх пред неизвестното, подхранван от необходимостта да  даде властта на душата, е бил толкова голям, че този ужас пред неизвестното само я е подстрекавал и принуждавал да хвърля всичките си сили за укрепването на своите властни позиции. Оттук и цялата колосална вътрешна борба и всички тези вътрешни проблеми, с които непрекъснато е обременен ученикът.

Едва след Второто Посвещение личността ще започне малко по малко да осъзнава колко всъщност глупаво се е държала и колко неразумно е постъпвала, когато с всички сили се е вкопчвала в старите си навици, привички и комплекси, които така и не са й донесли желаната свобода. Тя съзнателно е програмирала живота си така, че да избяга от отговорността за всички неблаговидни постъпки, които е планирала и извършвала, като старателно е прехвърляла цялата си вина на подходящата изкупителна жертва, тъй като това  е било и по-лесно, и по-удобно. Никога не си е задавала въпроса за смисъла на създаваното от нея, а и защо, след като така е било, така е и не ние ще съдим за това.
Едва сега тя започва да разбира колко ленива е била и как се е страхувала от тези преобразувания, които не е разбирала. 

Всичко, което не е разбирала, е било от нейна гледна точка нещо неприятно или лошо. Оттук и постановката да се съпротивлява с всички сили; затова, когато сме извършвали нещо лошо или безнравствено и е трябвало да се оправдаем, без да се замисляме сме прибягвали към стария и проверен начин: най-добрата защита е нападението. В процеса на многото предшестващи животи  личността неведнъж се е убеждавала от собствен опит, че най-лесният и ефективен начин да обезоръжиш своя противник е да не му дадеш възможност да изрече обидни за тебе упреци, а пръв да му нанесеш удар. Въпросът се е свеждал само към това, колкото се може по-бързо да се намери слабото му място и да се нанесе удара именно там, след което всичките му упреци  засядат в гърлото и той  се оказвал  изцяло обезоръжен и изкаран от строя.

Подобна стратегия неизменно се е оправдавала, затова, личността   решава, че за нея това е напълно приемлив, лек и удобен начин, който моментално я спасява от критика, упреци, скандали и  други такива. Едва ли трябва да се повтаря, че този метод е бил по-скоро метод на бягане от отговорност. Но правомерността на подобно твърдение личността започва да признава едва сега, когато нейният страх се е разсеял, а менталното й тяло се е напълнило със сила и е укрепнало дотолкова, че функционира непрекъснато, мощно и стабилно.



Този период от живота на личността, който следва непосредствено след Второто Посвещение, може да се означи като фаза на новата ориентация, тъй като чрез менталното тяло тя получава   тези знания и опит, които винаги са й се стрували непостижими. Преди, мятайки се от една страна на друга под влиянието на обхващащите я чувства, тя е реагирала на стресовите ситуации както се случи,   дори понякога съвсем безсмислено; затова сега, когато астралното тяло е хармонично, обуздано и под контрол, до нея най-накрая достига истинският смисъл на нещата.

С придвижването по Пътя на Посвещението, оценявайки себе си, тя с все по-голяма степен на съзнателност, честност и отговорност е забелязвала, че далеч не винаги е била чак толкова невинна и безгрешна, както се е опитвала да докаже, защото всеки път, когато е имала работа с най-неприятни и болезнени за нея моменти, които се е опитвала по всякакъв начин да скрие или завоалира, непременно в ход е пускала същите тези проверени механизми на самозащита. Ако първа нападне противника си и   неочаквано му нанесе удар, той като правило веднага забравя   какво именно  е искал да каже и по този начин ние се отърваваме от по-нататъшните обвинения по наш адрес. Прекрасен механизъм! Лъжата – също! 

Навярно в паметта на всеки от нас има не малко спомени за това, какви невероятни истории и небивалици сме съчинявали, за да се оправдаем и да избегнем отговорността зат извършеното. Фактически ние всеки път сме се гордели с това свое изкуство да съчиняваме небивалици и да пускаме прах в очите на другите, т.е. гордеела се е нашата личност.
Кой от учениците не помни каква изобретателност е проявявала неговата личност, когато е трябвало да намери подходящата изкупителна жертва. За тази роля бивал подходящ някой, чиято съвест не е чиста, а най-вече онзи, който е плах, свит и не може да противоречи. 

Съвсем друга работа е, когато човекът е надарен; да се избере такъв човек за изкупителна жертва било голяма грешка, тъй като той бързо се справял с всички хитроумни клевети и номера на противника си и отклонявал от себе си всички удари. Но такова нещо се случвало доста рядко, а ситуациите, когато е било възможно да се избави лесно и бързо от упреците и обвиненията, като натопи друг вместо себе си, може да се изброят безчет.  Това е стар, изпробван, великолепно действащ механизъм, който не веднъж ни отървава от неприятната необходимост да отговаряме за последствията на своите собствени постъпки. Даже сега личността не може да скрие сардоническата си усмивка при спомена за своите предишни подвизи.

“Нещастна жертва на капризите на съдбата”. Това също е един от най-ефективните защитни механизми, към които личността е прибягвала не един път в своя живот: ”Та аз наистина не съм виновен за нищо; ако времето в този ден не беше толкова лошо, разбира се, че нищо нямаше да се случи”. Или: “Ако не беше той (тя) направил(а) това или онова, нищо нямаше да стане”. Моралът: в действителност трябва да съжалявате мен, аз не съм виновен, че така се случи, а вината я стовариха върху мен, този, който в действителност няма и капка вина за това. Подобни механизми на самооправдаване са също част от старите програми, постановки и методи, които използва нашата личност.

Личността изважда един след друг на бял свят механизмите на своите предишни постъпки и се ужасява, тъй като сега разбира какво е правила. Колкото е по-ярка светлината, която осветява миналите грехове, толкова по-ясно тя вижда, че заради собственото си оцеляване често е прибягвала към най-лъжливи и мръсни методи, тъй като е смятала, че такива са правилата на играта, такива са непоклатимите условия за оцеляване. Но сега най-накрая разбира колко по-просто е да бъдеш отговорен, честен и правдив; сега разбира, че е време най-после да претопи всички тези стари негативни постановки, подобни на черните семена, горчивите плодове на които тя е прибирала през цялото това време.

Под натиска на душата личността непрекъснато носи една мисъл или идея: колкото се може по-скоро да изкорени тези  глупави механизми, които някога са й се стрували толкова необходими и целесъобразни, тъй като самата тя е била слаба и от всичко се е страхувала, и които сега, когато миражите са победени, а илюзиите почти прогонени, са застанали пред нея в цялата си нелепост. 

Сега ясно вижда, че дните на нейното безгранично господство са потънали в забрава и желае само едно: мъдрата душа да се заеме да я ръководи и новите знания и опит да й помогнат да прокара нов курс. Тя сега е пристъпила към собственото си препрограмиране, за да стане полезен, надежден и послушен инструмент в ръцете на своя нов господар и учител – Душата. Най-после тя е капитулирала, накрая е предала всичките си диктаторски пълномощия на абсолютния и единствен властелин и го е направила с велика радост и разбиране.

Когато настъпи този момент, значи сме на прага на Третото Посвещение.



"Огледалото на ученика"
Тибетеца чрез Биргит Ломборг

През тръните към цъфтящия лотос

През тръните към цъфтящия лотос

Ученикът, отиващ към Трето Посвещение, е подлаган на най-различни нападки и инсинуации и затова трябва да умее да ги посреща напълно подготвен. Тези изпитания са също части или звена от тези „изкушения в пустинята”, които постоянно измъчват ученика по Пътя към Посвещението. По това време той често става обект на жестоки клевети, злословия, сплетни, критики и обвинения и в техния пречистващ огън се закалява нравствено толкова, че след това понася спокойно и този, и по-голям натиск, бремето на който е по силите само на истински Посветения.



За повечето ученици този стадий на изпитания е неимоверно тежък. Тежко е, когато приятелите ни напускат един след друг; тежко е, когато на всеки ъгъл ни дебнат нападения от засада, устройвани от хора, които по всички сметки трябва да бъдат на наша страна; тежко е, когато около нас се заплитат различни интриги, кроежи и машинации, преследващи една единствена цел – да ни уличат в безотговорност или да опетнят нашето благонравие и чистота. Колкото и да бъде тежко, главното, което трябва да помни ученикът на този стадий на „мъченичество”, това е да запазва в себе си вътрешно спокойствие и равновесие, необходими, за да може антахкарана да остава чиста и отворена, а високите, светли енергии на душата и духа да могат без затруднения да се вливат в ученика и да се излъчват от него.

Много често най-голямото зло и подлост идват от онези, които считат себе си за духовни хора, макар че те повече от всеки друг би трябвало да знаят какво правят всъщност и го правят само защото изобщо не са разбрали собствената си астрална природа и не са я преобърнали. И това е много плачевно, плачевно за тях самите, защото след това ще им се наложи да плащат тези кармични сметки и да се разплащат за всичко направено. На ученика това няма да се отрази никак, с изключение може би само на това, че ще му бъде тежко в чисто личен план. Но ако съумее да запази необходимата дистанция и вътрешно спокойствие, въпреки силата на бурята и височината на външните вълни той ще може да издържи и най-яростния ураганен натиск, а такива в навечерието на Великото Посвещение му предстои да изпита много.

Вътрешното спокойствие, постигнато от ученика благодарение на контакта с Учителя, подсилва тази непоколебима увереност в себе си, която идва от неговата душа. Ако той притежава сърдечна топлота и прекрасно развита чувствителност и търпимост, няма да му е трудно да разбере, че тези хора не могат да постъпват по друг начин. Ще му се открие, че и той някога е постъпвал точно като тях и следователно сега само жъне това, което сам някога е посял. Затова мощното противодействие, което среща от страна на външния свят, ще бъде само за негово добро, тъй като ще съдейства за развитието му и като го закали духовно, ще го подготви за нови, още по-сериозни изпитания.

Идващото от душата съзнание за своята правота ще бъде за него неизтощим източник на вътрешен покой, то също ще му даде увереност в правотата на неговите действия, тъй като той в това състояние ще усеща непрекъснато как го изпълват вътрешна мощ и сила, които безпогрешно показват, че всичко става в съгласие с волята Божия. Едновременно с това той ще почувства в себе си силата на всепоглъщащата любов, която ще го направи твърд и смел пред лицето на всякакви изпитания, тъй като тя ще живее в него, пронизвайки отгоре до долу цялото му същество. 

Принципът на духовния разум ще му даде ясното разбиране, че той през цялото време се е държал отговорно и разумно, а всяка клевета, всички нападки и интриги около него са предизвикани само от това, че хората, от които те идват, са толкова плътно омотани от собствените си миражи и илюзии и затова са толкова слепи, че са съвсем неспособни ясно да различат каквото и да било.

Тази вътрешна душевна подкрепа във всички посоки ще способства за стабилизиране на външното спокойствие и разбиране. Много хора ще се опитват и то неведнъж да пречупят ученика и да го подчинят на волята си, стараейки се да го отклонят от верния курс, но той няма да отстъпи от този курс, защото знае, че това е курс  истински, духовен. От време на време натискът от страна на външния свят, постоянния източник на негативни мисли и чувства, може да достигне такава сила, че той да почувства как почти е готов да падне на колене. 

В подобни случаи, убедил се, че каналът на душата е отворен и както преди действа, той трябва в молитва да измоли защита за себе си. Но докато неговият вътрешен покой е непоколебим, той може да бъде абсолютно уверен, че никакви външни влияния няма да го докоснат и че той надеждно е защитен от всички страни. Най-лошото, което ученикът може да предприеме в тази ситуация – това е да прибегне към старите механизми на оправдания, с което отново дава стимул за образуване и развитие на низшите астрални елементали, които няма да закъснеят да се внедрят в него, така че той скоро отново ще се окаже беззащитен и възприемчив към негативни влияния.

Не бива и за минута да забравяме, че живеем в дуалистичен свят, където силите на Светлината и Мрака са в постоянна борба. Тази борба, ако се разглежда от гледна точка на Висшия разум, създава почва за бърз духовен растеж и развитие на човека. Пътят на развитие на младите души е да вършат негативни, тъмни деяния. При Нашите ученици развитието също става за сметка на това, че те повече се вслушват в негативното и му пригласят. „Доброто, което искам, не правя, а злото, което не искам, правя” - отбелязва свети Павел и такъв е жребият на всички земни хора, стъпили на пътя на духовното развитие, до тяхното окончателно утвърждаване на Пътя на Светлината - жребий, който влачат след себе си през по-голямата част от Пътя към Посвещението.

Както и в други случаи, тук отговорността също се явява решаващ фактор за това колко бързо и успешно ще тръгне това развитие. Едва ли не всеки втори ученик е уверен, че той общо взето е много отговорен човек. Но това е или самоизмама, или заблуда, от които не може да се избави чак до Второто Посвещение. Едва след Второто Посвещение той започва повече или по-малко да разбира колко сляпо и неразумно се е държал в живота през цялото това време и колко духовно беден и чудовищно безотговорен е бил в течение на всичките си човешки инкарнации. Но дори силата на подобно признание не е в състояние да разсее всичките му мъгли и най-гъстите от тях за броени секунди го обвиват от краката до главата и отново го склоняват да прибегне към старите методи на бягство от отговорност чрез прехвърлянето й върху подходяща изкупителна жертва.



С приближаване към Третото Посвещение в ролята на такава изкупителна жертва влиза самият ученик. През този период той е особено забележим. Много често е в ролята на лидер и тъй като концентрира в себе си силни излъчвания и притежава голямо обаяние, оказва голямо влияние върху околните; освен това сега той може да насочва всичките си душевни енергии  за постигане на определена цел и духовно да манипулира с тях така, че цялото процъфтява, докато в същото време той самият излъчва магнетизъм с такава сила, че събаря всички, у които както преди има много от черното.

Накратко казано, той става удобна мишена за негативни проекции от страна на по-младите ученици. В него е съсредоточена мощна, истински лъчезарна сила, даваща му такава власт, която няма равна с никоя друга земна власт или сила, така желана от хората. Затова той е като трън в очите на много хора и е тази неприятна пречка, от която на всяка цена искат да се избавят. Така става мишена за астралните завистници, т.е. за онези ученици, които нямат нищо против да постигнат това, което е постигнал той, но тъй като не могат, правят това, което могат, което добре им се удава, а именно:  пускат зад гърба му слухове и клюки, имащи за цел да му навредят. При което те, разбира се, изобщо не виждат, че вредят преди всичко не на него, а на самите себе си.

Ако под натиска на всички тези яростни бури ученикът успее да запази спокойствие и твърдост, значи може да бъде сигурен, че с чест ще издържи това сурово изпитание,  а съзнанието му ще се разшири необикновено. Но трябва да се помни, че този период може да бъде изключително дълъг и тежък и, в зависимост от старите му кармични дългове в този момент, клеветата и злословието могат да достигнат такъв размах, че ще му се наложи да скъса всичките си стари връзки и, възможно е, дори да напусне дома си, предпочитайки самотата и изгнанието пред този свят от тъмни личности, където всички вярват на разпространените слухове и му обръщат гръб. И тогава той ще трябва да търси утеха, мъжество и подкрепа само в самия себе си, а за да ги намери там, той трябва да подложи всички тези качества на сериозна проверка за стабилност.

Така крачка след крачка той ще се приближава към своя собствен Лотос, докато не се съедини с него в едно цяло. Тази вътрешна награда с лихвата ще му възмезди целия външен ущърб, нанесен му през годините на безчестие и позор. Когато духовната му корона се развори, тя десетократно ще възмезди всички загуби, които е понесъл в личностния свят. И тогава ще разбере и ще види, че всичко е както трябва.

Всички ние един за друг сме шлифовъчни камъни или кармични „оръдия на възмездието”, затова през цялото време, постоянно трябва да сме отговорни духовно за всяка родена от нас мисъл, за всяко изпитано от нас чувство, за всяка извършена от нас постъпка, за всяка произнесена от нас дума. Ученикът отдавна е знаел това, но само на теория; сега му се предоставя възможност да опознае и почувства всичко това на практика; и при тази огромна сърдечност, топлина и вътрешно разбиране, които ще има, той лесно ще прости на своите т.н. врагове, дали му такива големи възможности за придобиване на знания и опит, ще им прости, защото ще разбира, че те самите не притежават такова разбиране.

Независим, свободен, вътрешно спокоен, със съзнание за собствено достойнство, ученикът от сега нататък ще бъде готов да издържи още по-големи изпитания, които  противно на очакванията, ще се окажат много по-леки, тъй като душата с всяко преодоляно изпитание ще ръководи развитието му все по-уверено, по-енергично и по-строго.


"Огледалото на ученика"
Тибетеца чрез Биргит Ломборг

Спокойствието на душата

Спокойствието на душата

Нетърпението и припряността са най-злите врагове на ученика. Те постоянно са заети с нещо, постоянно бързат за някъде, искат във всичко да успеят, всичко да постигнат в този свят на личности и затова живеят като в треска. Похвално е, че са лоялни, отговорни и законо-послушни граждани, похвално е, че се стремят да изпълнят задълженията, договорите и споразуменията си, но остава ли им време за самите себе си, за своето собствено вътрешно възпитание? Способни ли са да усмирят чувствата си и спокойно, без да бързат да поразмислят за себе си макар и 15 минути? Не, те вечно са притеснени, вечно нещо искат, те не излизат от стресово състояние, забравят да останат за малко насаме със себе си, забравят за връзката със своята вътрешна същност, с душата.



Ако ученикът иска да достигне върха на своята планина, той през цялото време трябва да бъде целенасочен и устремен – както външно, така и вътрешно. Вътрешно той и душевното му съзнание   трябва да съставляват единно цяло. Той трябва да вижда целия си Път до върха: как той, изминал последния участък от гората, неуморно се изкачва по склона на планината нагоре към пламтящия връх. Външно той трябва да свети с душевна светлина, със светлината на любовта, изливайки я без остатък върху своите близки. С каквото и да се занимава във всекидневния живот, каквото и да прави, необходимо е постоянно да запазва вътрешен покой и равновесие и да ги излъчва навън като благословия от сърцето си. 

Това е негов пръв дълг и отговорност, по-важни, насъщни и необходими, отколкото четенето на всички духовни книги на света. Знанието е важен компонент на развитието, това е безспорно, но любовта – любов не на теория, а на практика - е много по-важна. Никога не забравяйте това. Където и да се намирате в този пулсиращ свят, където и да ви захвърли нервната треска на живота, посред цялата му суматоха и хаос, пред вашия вътрешен взор винаги трябва да стои непоклатимия образ на високата планина с потрепващия на върха й духовен пламък – вечният символ на Нашата цел. С този образ на планината пред вътрешния взор вие никога няма да изгубите душевно спокойствие и в блъсканицата  и суматохата на външния свят винаги ще действате правилно и разумно.

Ако можеха всички ученици да осъзнаят колко са важни във всяка работа вътрешният покой и умиротворението, още днес светът в много отношения би изглеждал съвсем друг. Покоят умиротворява физическото тяло, умиротворява чувствата и те не кипят, не се бунтуват и не въстават едно срещу друго. Покоят умиротворява мислите и прояснява перспективата. Покоят – и това е най-важното! – построява антахкарана до самите граници на каузалния свят и стабилизира контакта с душата. Нерушимият контакт с душата – ето квинтесенцията на цялата дейност на ученика: когато тази връзка е постоянна, ученикът е обхванат от голямо спокойствие и той като личност израства до такива висоти на духовно съвършенство, че застава пред всички в света на личностите като духовен проводник или наставник.

Затова е необходимо винаги да сме нащрек, за да можем веднага да забелязваме в себе си и най-малките признаци на гняв, нетърпение и веднага да ги прогонваме от съзнанието си, помнейки за необходимостта и важността на запазване на душевното спокойствие. Мисълта е енергия и там, където мислите са заети изключително с грижата за вътрешния покой и равновесие, там, където това качество се поддържа постоянно от енергиите и се стимулира от тях, там то става здраво, непоколебимо, мощно и стабилно.

Да запазваш душевно спокойствие означава напълно да се доверяваш на своя вътрешен потенциал. Много често точно това пълно доверие така липсва на ученика. Той лесно се поддава на съмнение – само защото личността както и по-рано го държи в стоманена хватка. Затова е време най-после да се реши и да се довери изцяло на своето вътрешно „Аз” – веднъж и завинаги. Едва след това ученикът ще постигне това здраво душевно спокойствие, така необходимо на всеки, който иска да върви напред по избрания Път. 



Ако спокойствието на душата стане доверен приятел, верен и постоянен спътник на ученика, върхът на неговата планина от сега нататък ще сияе с увереност в себе си, в покой и божественост. В този случай неговото развитие ще тръгне напред с гигантски крачки, а самият той ще излъчва тези светлоносни дарове към околните и близките му и те върху себе си ще изпитат магнетичното привличане на неговата личност, тъй като в него ще намират точно това, което така дълго търсят, без да осъзнават може би това. 

Ето защо ученикът трябва да бъде готов да въплъщава в себе си или да персонифицира духовните търсения и стремежи на другите хора. Но този етап е временен и ще продължи кратко.  Защото още щом ученикът осъзнае истинското положение на нещата, той веднага ще види, че тази любов и обожание, с които го обграждат другите, това в същност е някаква магия – проекция върху него на техните вътрешни потребности от съвършенство, което те още не са постигнали, тъй като не са интегрирали своето собствено божествено начало. От сега нататък ученикът трябва да води и наставлява тези хора, интуитивно водейки ги към разбирането, че те притежават същия божествен потенциал, както и той. 

Той трябва да носи на хората светлината на знанието и на просвещението. И много, много любов. Колкото повече успее да разкрие пред тях собствените им удивителни качества и особености, толкова повече любов те ще намират в себе си и едновременно – пак с негова помощ – към самите себе си. На сегашния етап това е основната задача на всички наши ученици. Помагайте на всички хора да стигнат до собствената си божествена душа! Неуморно ги водете към познанието за собствената им вътрешна любов! Защото когато се изпълнят с нея, те ще я разнасят по цялата земя и ще изпълнят с нея света.

Ако всички ученици работят за това, в същото време без да забравят и за своето собствено развитие, Пътят за идването на Христос ще се прокарва с такива темпове, за каквито дори е трудно да си помислим. Когато има любов и тази любов е голяма – тогава всичко е възможно. Защото тогава вие ще бъдете кръв от Неговата Кръв, светлина от Неговата Светлина, тогава вие ще подготвяте Пътя за Неговите стъпки.

Когато много върхове на планините, планините на Нашите ученици, засияят и излъчват любов и душевен покой, тази любов ще се разлее като пълноводна река по целия свят и на Земята ще слязат  мирът  и спокойствието. И часът ще удари!

Запомнете това!

Желая ви мир, щастие и хармония!



"Огледалото на ученика"
Тибетеца чрез Биргит Ломборг

Великото изкушение в пустинята преди разтварянето на лотоса

Великото изкушение в пустинята преди разтварянето на лотоса

Колкото по-близо е ученикът до Третото Посвещение, толкова повече са промените, които претърпява неговият мозък, готвейки се да поеме разширеното съзнание. На този етап ученикът като че ли е озарен от вътрешна Светлина, която се излъчва от него толкова по-силно и по-ярко, колкото по-дълбока и по-стабилна е връзката му с духовния пламък. Вътрешното спокойствие не го напуска нито за минута, тъй като връзката с душата от тук нататък е нерушима и постоянна. Наистина не може да се каже, че той изобщо не се поддава на никакви илюзии; за известно време те могат да го завладеят, но всеки път времето на престоя в плен на илюзиите все повече намалява, а неговото ментално тяло е така добре нагодено и хармонично и така добре функционира, че той почти мигновено успява да разпознае техните най-фини сгъстявания, да ги подлага на анализ, да ги осъзнава и разсейва.



Основната му задача на този етап е да придобие вътрешно спокойствие и напълно да хармонизира своята личност. Докато личността не постигне своята цялост, макар и приблизително, няма да има Велико Посвещение. Но още сега съзнанието на ученика е толкова разширено, че то излиза извън рамките на планината, която той отдавна е осъзнал като своя собствена и се издига над нейния връх. 

Сега му се откриват нови простори и нова цел – друга планина, която по височина, стръмен наклон и обем многократно превишава предишната планина, а нейната основа се простира далеч зад границите на основата на старата. На върха на тази планина сияе нов символ – Цвят на Лотос. Ученикът знае какво означава този символ: той олицетворява Хилядолистния Лотос или по-точно, неговата собствена коронна чакра, която скоро ще се разтвори и ще разцъфне с цялото си великолепие.

Той съсредоточено се готви вътрешно за това Посвещение, за своето първо сериозно посвещение, след което душата ще стане пълноправна владетелка и господарка – в  пълния смисъл на думата.

На този етап от подготовката ученикът непрекъснато е проверяван по всички линии и посоки. По това време ефектът, който неговата безупречност, чистота и вътрешно сияние оказват върху околните, е толкова голям, че него често започват направо да го боготворят и да му оказват по всякакъв начин почести, знаци на внимание и уважение. Ще може ли той да устои на тези изкушения? Ще може ли да  смири и обуздае гордостта и тщеславието си? Много негативни нападки ще бъдат отправени по негов адрес. Ще може ли той да ги понесе и да издържи? И ще запази ли покоя на душата както сред похвалите и славословията, така и сред нападките и клеветите?

С всеки път за него ще става все по-очевидно как Светлината и сиянието, които той излъчва към околните, са така силни, че това неизбежно предизвиква у тях една или друга реакция – или положителна, или отрицателна. Неговите взаимоотношения с близките могат да станат източник на постоянни конфликти, неизбежно възникващи там, където на фона на неговото съвършенство и безупречни качества другите са обречени или на самоунижение и падение, или на полети и извисявания. Ще може ли той благодарение на мъдростта и силата на душата си да понесе тези конфликти? Този период е време на специфични изпитания, значително отличаващи се от онези, които предшестваха Второто Посвещение, когато ставаше основно въпрос да съумее да обуздае чувствата и желанията си и да бъде отговорен за тях.

Макар съзнателно да не се стреми към власт и не я иска, но иска или не, той притежава тази власт: дава му я голямото знание и магнетичното въздействие на личността му върху другите. Точно това той трябва да разбере: че въпреки собственото желание, притежава реална власт над хората и следователно трябва да се учи да се разпорежда мъдро с нея. Затова на този етап, опирайки се на своя душевен потенциал, той трябва да се стреми колкото може по-бързо да формира в себе си дарбата на духовното предвиждане. Тази задача е напълно по силите му, тъй като (той самият знае това) отдавна е свързан с Висшата си Триада, която е отражение на Висшия Дух, Монадата. Колкото по-активен е стремежът му да направи енергиите на този духовен пламък достояние на своя разум, толкова по-всесилна и всезнаеща става душата му, докато в същото време него самия го изпълват Божествената воля, любов и разум.

Духовните, междуличностните и обществено-социалните изисквания към ученика по това време значително се повишават. Той вече не може да се изгуби в тълпата или да се разтвори в масата от хора, защото подобно на ярък пламък се вижда сега отвсякъде. Той става необходим на хората, те ще идват при него за съвет или помощ, ще му се възхищават, ще проявяват своята любов, доверие и привързаност – или, обратно, ще се извръщат, ще го предават, ще злословят и ще го ненавиждат. Но каквито и да са чувствата на другите хора към него, неговата задача е винаги да запазва вътрешния покой, да излъчва любов и мъдрост и духовен разум и да живее в съгласие с Божия замисъл и воля. Това е задачата му и едновременно – неговото изпитание.



За много от учениците осъзнаването, че макар и чисто фактически притежават толкова голяма власт и влияние, ще бъде ново, неочаквано откритие, което доста ще ги смущава. Много от тях ще приемат това със смирение, други ще бъдат неспокойни, особено при мисълта за отговорността, с която неизменно е свързано подобно положение. Наистина, на когото много се дава, от него и много се изисква. А изкушението на властта е едно от най-коварните изкушения в пустинята. 

Ако ученикът се съблазни от нея и прояви макар и най-малък признак на тщеславие или гордост, илюзиите веднага ще го завладеят и ще раздухат искрата на тщеславието в мощен пламък, а смирението, неговият най-важен и основен спътник на подстъпите към Великото Посвещение, ще го напусне. А където няма смирение, там няма и Посвещение. Тщеславието е доведеният брат на егоизма, а резултатът от техния съюз се оказва злоупотребата с властта. Всяка злоупотреба е опасна, още повече злоупотребата с властта, тъй като при това огромно влияние, което ученикът има над околните, той може да ги манипулира и управлява, както си иска.

Ако прояви предвидливост и тактично насочва заобикалящите го в служба на Светлината, това ще бъде само от полза за двете страни; всякакви груби манипулации на хората, с които той преследва собствени егоистични интереси, неизбежно ще доведат до продължително, дълбоко падение. Към падение? Пред самия праг на Небесните Врати? Да не се чудим, защото знаем: колкото по-силно е изкушението, толкова по-дълбоко е падението. Значи такава е неговата съдба, такъв е неговият жребий, такъв е закономерният резултат от неговите грешки, където при липса на бдителност и смирение има колкото щеш гордост, тщеславие, високомерие и надменност. При тези ученици илюзиите нарастват като снежна топка и ги обгръщат с такъв плътен пръстен, че те съвсем спират да виждат и да разбират, че се търкалят по наклона все по-надолу, към самия край на пропастта.

Макар връзката с душата в този момент да е нарушена, магнетичната сила на нейното излъчване върху околните остава практически постоянна, затова ученикът, кармично обречен „да падне”, е способен да завлече след себе си в бездната много хора и за в бъдеще ще му трябват много прераждания, за да се върне на предишната позиция.

Тези изпитания, предшестващи навечерието на Третото Посвещение, са в най-висока степен насъщни и необходими за всеки ученик. Като истински Посветен той трябва да притежава непреклонна воля, смелост, сила, мъжество и непоколебимост в служба на Светлината, поради което трябва да приведе целия си живот и самия себе си до пълно, 100-процентово съответствие с универсалните закони и волята Божия. И също толкова абсолютно и пълно трябва да бъде и неговото смирение пред мирозданието или пред Божествения Универсум.
По такъв начин структурните преобразувания, засягащи мозъка и съзнанието на ученика, могат да бъдат задействани за съвсем други цели, отколкото служене на Светлината, макар да трябва да си признаем, че подобни случаи са по-скоро редки изключения.

Достигнали този стадий, болшинството от учениците като правило стават смирени, послушни, скромни хора, пълни с вътрешно желание да служат на силите на Светлината. Приведените по-горе изключителни случаи имат за цел само да предпазят и призоват моите събратя към незабавно избавяне от най-опасните за тях фактори – своите негативни ментални наклонности, стоящи като здрава преграда на пътя на духовното им развитие.

В навечерието на Третото Посвещение всички ученици осъзнават и чувстват вътре в себе си този мощен приток на силите на Светлината, които ще се излъчват и разпространяват около тях като потоци чисто духовно сияние. Тази Светлина ще се разширява и ще расте, защото ще се разширява и расте тяхното съзнание, ще се изчистват и стават по-фини телата им, ще укрепва разбирането им за своя духовен оригинал. Едновременно с това вървящият с пълен ход процес на хармонизация на личността ще направи по-целенасочена общата енергетика на всички нейни тела и това ще стане причина фокусирането върху целта да бъде по-точно, ясно и безпогрешно, а самата цел – лесно достижима.

Дарът на провидението или вътрешното озарение ще се развие в ученика необикновено, особено ако той преобразува духовния си потенциал в своеобразна динамо-машина, от която ще се захранват всички негови благородни тенденции и стремежи, насочени към служене на ближните. От сега нататък той съзнателно ще насочва дадената му власт към съзидателна, конструктивна работа, като стане извънредно полезно оръдие в Нашата голяма работа за благото на силите на Светлината.

Наближава времето, когато скритата в него змийска сила ще възпламени разума му и ще запали в неговата глава факела на Космическата Светлина. И ще настъпи моментът на Духовната Свадба, моментът на Великото Посвещение.



"Огледалото на ученика"
Тибетеца чрез Биргит Ломборг

Тщеславието не води до нищо добро

Тщеславието не води до нищо добро

Колкото ученикът е по-близо до върха, толкова по-внимателен трябва да бъде по отношение на гордостта и тщеславието, които го дебнат на всяка крачка. Трябва да се помни, че високата степен на духовност - това не е само разширено съзнание, задълбочени знания и разбиране, но и голяма опасност. За съжаление много често ученикът разпознава тази опасност едва когато вече нищо не може да се промени. Докато неговите духовни желания са възвишени и се основават на преданост и смирение, не възникват особени усложнения. Но още щом смирението и благородството на чувствата се забравят, веднага менталната гордост надига глава и започва да расте. 



Ако при това ученикът не е уверен в себе си или вътрешно се чувства непълноценен (което не признава дори пред самия себе си), в него започва да говори естественото в тези случаи желание да се утвърди по някакъв начин или да се реабилитира и в този случай на помощ извиква своето голямо по обем ментално знание.

Когато ученик с такъв голям запас от ментални знания вижда, че неговият ум, знания и увереност в своите сили правят изключително силно впечатление на по-младите и по-неопитните ученици, приемащи тези негови качества за добродетели, той се изпълва с огромна гордост, защото в лицето на тези ученици, които стават негови неволни обожатели, тази гордост получава мощна подкрепа, не контролирана от чувството за смирение, което в този момент му е непознато. Той не вижда, че това обожание, което често проявяват по-неопитните ученици към по-опитните, е примесено с чувство на раболепно възхищение, което обаче изчезва, когато понатрупат ум и разум. 

Такъв ученик започва постепенно да губи от погледа си своята планина. Тези външни атрибути на величие, т.е. почит и обожание от страна на другите ученици, стават за него все по-значими и убедителни. Всеки път, когато другите му оказват почит или уважение, го обхваща чувство на неотразимо самодоволство, а тъй като все още не му достига вътрешна увереност в своите сили, това възхищение и обожание, които получава от другите, му дават необходимите мъжество, сила и го правят много по-устойчив.

Този етап е един от най-опасните по пътя на усъвършенстването на ученика и някои го изминават преди Второто Посвещение, а други – след него. Като правило, малко преди Посвещението ученикът става много чувствена натура и срамувайки се от това, или съзнателно избягва и най-малките прояви на своята чувственост, или просто потиска своите чувства и ги изтиква в подсъзнанието си, тъй като винаги, когато се сблъска със сериозни проблеми, разкриващи неумението му да контролира своите чувства и да управлява чувстваната си природа, това свойство на природата му създава доста грижи и го лишава от всяка увереност в себе си. За да избегне тази неприятна необходимост да вижда със собствените си очи своите безкрайни поражения на чувствения фронт, той започва по най-различни начини да крие от себе си и от другите своята повишена чувствителност, заключва своите чувства с катинара на разума и започва старателно да убеждава себе си и другите в това колко е начетен, всезнаещ и ментален.

Тези магии на самозаблудата могат да го държат в своя плен извънредно дълго, защото винаги ще се намерят хора, склонни да вярват в неговите приказки за това колко е начетен, умен и колко много знае. Но рано или късно той ще бъде разобличен – защото докато заключва своята емоционалност и пренебрегва своето чувствено същество, личността няма да може да се интегрира, т.е. да направи част от своята природа дори малко от голямото ментално знание, което е натрупал.

За да може знанието от книгите да се превърне в мъдрост, трябва да сгрее своя живот с топлината на сърцето, с любовта, грижата и участието в съдбата на другите. Ако той не се грижи за другите и не чувства ситуацията, неговото знание така и ще си остане само теория, гола, празна и ненужна, неспособна някак да измени или преобразува целия „омагьосан” ред на неговия живот. В тази ситуация той не може дълго да скрива истината и бързо ще бъде разобличен. С какъвто и ентусиазъм или вдъхновение да бъдат изпълнени неговите речи, отправени към другите - все едно, в тях ще си остане и поучаващо–назидателният тон, и чувството на превъзходство, които заради неспособността му да разбира, да съчувства или да обича другите, ще предизвикват раздразнение у слушателите. 



И макар чисто интелектуалното обаяние на неговия ментален начин на мислене още дълго може да привлича околните със своята възвишеност и нестандартност, но неспособността да обича и равнодушието към другите ще станат много скоро очевидни и ще разрушат цялото му изкуствено очарование, в резултат на което пред всички той ще застане в жалкия облик на духовното си несъвършенство - като повърхностен, пресметлив и ловък тип, който хвърля прах в очите на другите.

Колкото по-голямо е товапристрастие към ментално надценяване на самия себе си, толкова по-очевидни и забележими са недостатъците и толкова по-бързо ще настъпи часът на разобличението, след което той ще остане в изолация насаме със своето високомерие и самонадеяност. Ако продължава да упорства в своето щеславие, това задълго ще забави неговото развитие и той просто ще тъпче на едно място вместо да върви напред, защото към този момент неговият ментален аспект ще стане властен и ще го насочва към догматизъм и сепаратизъм, докато чувствено-менталният аспект така и ще остане неразбран, хаотичен запуснат, изтикан в скривалището на подсъзнанието. Но така ще изглежда само външно, тъй като душата не дреме и постоянно го насочва към огромната работа, която като ученик му предстои да извърши. Но от друга страна, докато ученикът упорства в своето славолюбие и се задържа в това нелепо състояние, каналът, свързващ го с душата му, ще бъде прекъснат напълно и не може и дума да става за някакъв контакт помежду им.

Чувствата ще излязат наяве и ще започнат да бушуват едва тогава, когато тази масивна ментална броня е пробита или се пропука, след което ще приключи периодът на менталното му величие, защото ще го очаква много работа; трябва детайлно да разглежда и преработва своите чувства, по-голямата част от които така и са останали на инфантилно ниво, тъй като не са били никога докрай анализирани и разбрани. Душата на ученика през това време ликува и разцъфтява, радвайки се, че умствената закоравяла обвивка най-накрая се е счупила и цялото развитие е тръгнало отново напред със своето темпо.

Този цирей на славолюбие и умствено самовъзвеличаване може да се окаже толкова плътен, че понякога са нужни решителни мерки, за да се пробие. Такива мерки могат да бъдат уволнение от работа или силен стрес, или влюбване, или мощен отпор от страна на приятелите, които виждат до дъно неговите намерения и са загубили вече търпение да изслушват целия този „маниакален брътвеж”, или бойкот от страна на неговите колеги и подчинени, недоволни от неговите методи на работа и подават жалба против него. Последното често е най-опасно, защото внезапно и задълго той губи почва под краката си и се разрушава този така дълго извоюван от него ментален имидж. Затова той ще се постарае веднага да го възстанови и ще го възстанови, ако душата не влезе в контакт с него още преди процесът на умствената реабилитация да бъде завършен.

Но ако контактът се осъществи и се окаже достатъчно продължителен и стабилен, тогава в живота на ученика настъпва дълъг, труден период на емоционален анализ и промяна на чувствата. Този процес ще бъде суров и жесток, но е необходим, тъй като до Вратата може да се достигне само по един път - пътя на продължително преустройство, анализ и разбиране на своята астрална същност, когато всички отхвърлени и пазени в подсъзнанието чувства се изваждат на бял свят, подреждат се и се прекрояват. Този период, макар и тежък, е много поучителен и най-важният урок, който ученикът извлича от него е, че той стига до разбирането колко жестоко се е заблуждавал и мамил в своята умствена горделивост, считайки наивно, че управлява всичките си чувства. 

Това трудно време ще се окаже за него в крайна сметка полезно, защото той накрая ще се увери, че е още много и много далеч от желаното - от умението той сам да управлява своята емоционална природа.

Друга много важна последица или урок от дадения етап е опитът, до който той ще стигне в резултат на толкова мъчителното за него разобличаване на собственото му умствено ”величие”. Нека неговата гордост и самолюбие малко да пострадат, но такова ”страдание” ще бъде само полезно, защото под въздействието му в него ще се прояви най-важната от всички добродетели - смирението. Там, където няма смирение, там няма и Посвещение. По този начин целият този дълъг процес на умствено оглупяване ще бъде за ученика безусловно поучителен и полезен, и ако той има щастието да го завърши до момента на Второто Посвещение, целият следващ период между Второто и Третото Посвещение ще бъде не толкова мъчителен и труден.

Но ако ученикът продължава да е подвластен на своите ментални капризи и след Второто Посвещение, опасността нараства неимоверно. На началните етапи все още може да му стигне напълно запасът от смирение, който той е натрупал към този момент, обаче ако по-късно не издържи и започне да се ласкае със своите умствени съвършенства, гордостта и щеславието в този случай могат да достигнат катастрофални размери и да станат просто непоносими. 

Това в общи линии не е учудващо, защото начинът му на мислене на този етап е белязан с хладен сепаратизъм в отношенията с другите хора, тъй като той, съзнателно преработвайки своите чувства, се е изхитрил при това да се огради даже от благородните тенденции, съществуващи в астралното му тяло. А доколкото грубите астрални свойства в него вече отсъстват и не могат от дълбините на подсъзнанието да управляват неговите намерения, умствените му идеи или представи могат лесно да тръгнат в друга посока и затова той напълно може да започне да си въобразява за себе си кой знае какво, като придава на умствените си способности най-странни, нелепи и лъжливи съвършенства.

Ако такъв ученик не спре навреме (а това, колкото и тъжно да е, се случва крайно рядко, защото по това време на сърдечната топлина и смирението отдавна им е отказано правото да се реализират), падането отвисоко ще бъде съкрушително и дълго. Процесът на неговото развитие се затормозява за дълго време, тъй като никакви поправителни изпити, никакво повторно посвещение вече няма да има, а ще има само падане от върха – от неговия, от създадения от самия него ментален връх.

Възможно е да преминат не една, а няколко инкарнации, преди отново да завоюва предишното положение чрез тежък труд и да се върне на предишните духовни позиции, но този път коленопреклонен, любящ и смирен. Имайте го предвид. И нека това ви послужи за назидание.



"Огледалото на ученика"
Тибетеца чрез Биргит Ломборг

Гневът – наш духовен учител

Гневът – наш духовен учител

Светият Граал. За първи път ученикът го забелязва и опознава, когато се приближава към Вратите на Великото Посвещение. Той чувства, че  този Граал му принадлежи и той непременно ще го завладее, когато достигне върха на своето развитие. Граалът затова е свят, защото е плът от плътта на  онази светиня, която е Цялото. Ученикът също ще поиска да стане това цяло и то, това цяло ще стане негово цяло. На този етап той вече е един от рицарите на Граала. Но да го достигне, да се съедини с него му пречи прекалено тежката личност, с която той води неуморна, непрекъсната борба.



Дори сега, знаещ, мъдър и скрито горд със себе си  (горд, защото му се струва, че във всичко се ръководи от своята душа) – дори сега,  при най-малката несполука ученикът отново и отново прибягва към старите защитни механизми, въпреки че си е дал клетва никога повече да не прибягва към тези безсмислени методи. Най-старият и най-лош от тях е механизмът на бягство от отговорност.

В часовете на самоанализ, като достига до дълбоките източници на този болен проблем и изпитва отвращение към себе си, ученикът под въздействието на това горчиво познание, получено на такава скъпа цена, отново дава тържествена клетва никога повече да не бяга от отговорност. Въодушевен от тази клетва, той въобще не забелязва, че едва произнесъл я, веднага е подложен на изпитание за вярност на дадената дума. Колко дълбоко е знанието му? Колко дълбоко той го е почувствал и разбрал? Успял ли е да се отърве от предишните си нагласи и принципи, преминавайки към новите?

Първите изпитания, на които ученикът бива подлаган, са доста призрачни и деликатни, за това той най-често не ги забелязва дори. Той както преди счита, че въпросът  за отговорността стои само в особено напрегнати, сложни ситуации, а изпитанието често се прокрадва във вид на проста, непретенциозна и външно с нищо незабележима житейска ситуация. 

Тъй като той е привикнал да се отклонява и от сериозната отговорност, то на тази проста житейска ситуация той съвсем не придава никакво значение и изобщо не я свързва с необходимостта от поемане на отговорност. Отново и отново той прибягва до старите си механизми на бягство от отговорност и затова въобще не осъзнава, че това е неговата отговорност. Малката вина той веднага прехвърля на ближния и веднага прелива от „справедливо негодувание”: нали, що се касае до него самия, нелепо е дори да се мисли, че подобна дреболия може да има към него някакво отношение, така че защо той трябва да носи отговорност за това?

Мъглите го покриват от главата до петите. Опитвайки да се оправдае, той започва да излива върху другия потоци империл, тъй като по негово мнение този друг е безусловно отговорен за всичко. Отговорността има винаги своя адресат, а доколкото (и той със сигурност знае това) той не е този получател, в неговия дом тя няма място. Защото откакто се е изпълнил с империл, в това състояние на помрачение той съвсем е престанал да вижда, че корените на целия проблем се крият доста по-надълбоко.

Гневът е нашият голям духовен учител. Нека всички ученици запомнят това добре. Ако ние сме подложени на нападки, причините за това трябва да търсим преди всичко в себе си. Защо съм разгневен?  Не е ли този гняв резултат от борбата между душата и личността, когато душата знае, че аз нося за това или онова отговорност, а личността обикновено се старае да избегне всякаква форма на отговорност? 

Империлът крие в себе си изключителни възможности за саморазвитие и докато ученикът не ги използва всичките и не ги задейства като свой опит, няма да има забележим прогрес в развитието му. Повечето от учениците, дори далеч напредналите по Пътя на Посвещенията, още дълго робски ще следват този стар принцип, който непрекъснато им нашепва: „Той (тя) е виновен(на), че съм разгневен”, макар душата да им подсказва, че и те имат вина за това. С цел да се оправдаят, те без да се замислят отново прибягват към старите проверени механизми за самозащита – само за да избягнат неприятната необходимост от поемане на отговорност.

Оказва се, че малката отговорност е най-големият препъни камък на пътя на учениците, всеки път недоумяващо питащи се: възможно ли е такава малка отговорност да бъде моя? Ние бързо се учим да измерваме нашата част от отговорността със силата на владеещия ни гняв. 



Обаче наличието на самия гняв вече говори за това, че не сме чак толкова невинни агънца, каквито бихме искали да изглеждаме. Дори в случай, когато империла не го излъчваме ние, а някой друг, това ни най-малко не ни освобождава от отговорността. Просто в дадената ситуация този друг носи още по-голяма отговорност от нас и той също е необходимо да умее да поема върху себе си своята част от вината. По принцип не е чак толкова важно колко човека си делят отговорността за станалото: двама или повече; важно е всички те да я делят при равни права и условия.

Наистина гневът е наш голям духовен учител и той остава такъв чак до Третото Посвещение. Много е важно учениците да разберат на какво е призван да ги научи той. Той може да се появи всякога и да застигне ученика неочаквано, но не това е главното. Важното е да се разбере, че гневът е като камбана, която отеква вътре в ученика и му напомня, че е безотговорен човек. Дълбоко отговорният човек никога не се гневи, тъй като има имунитет срещу империла и още повече, самият той никога не го произвежда. Който е абсолютно чист, и целият му живот е чист. Не пропускайте случая, скъпи братя, и се възползвайте от него като благоприятен повод да се погледнете отстрани. Ще ви е от полза всяка ситуация и всеки повод, които ви дават възможност да видите, разгледате и детайлно да изучите най-разнообразните механизми на бягство от това ужасно неприятно нещо, името на което е отговорност.

Светият Граал изчезва от полезрението на ученика още с появата на първите признаци на заразяването с империл. Затова да разпознае и види Граала ученикът може само тогава, когато чувства себе си като част от цялото. Ако той слуша гласа на душата си, ако е ръководен от нея и ако се чувства като органична част от цялото, той никога няма да позволи в него да се появи гняв. Тъй като той получава абсолютно душевно съзнание чак в навечерието на Третото Посвещение, до този момент трябва да използва всяка от многото възможности, за да дисциплинира личността си. Затова преди всичко е необходимо да признае съществуващото положение на нещата: че то е именно такова, каквото е и че на каквото и ниво да се стреми да избяга от отговорност - на чувствено-емоционално или ментално -  във всеки случай става дума за дезертьорство, а то никак не приляга на сериозния, отговорен ученик, намиращ се на Пътя към Посвещението.

Светият Граал е великата цел на неговото голямо поклонение и ако той можеше още повече да фокусира вниманието си върху него, тогава антахкарана щеше да остава чиста и прекрасно приспособена както за духовните му стремежи, така и за целия процес на развитие на разбирането на душата и в този случай и най-малкият симптом, показващ наличие на империл, ще му послужи като безпогрешно указание, че в дадената сфера на жизнените взаимоотношения той постъпва безотговорно и е необходимо колкото може по-скоро да съзнае своята степен на отговорност и да я поеме. 

Ако каналът, свързващ ученика с душата, се запазваше постоянно отворен, той би забелязвал всяка степен на малка отговорност в различните жизнени ситуации и поемайки я върху себе си, бързо би се изчистил напълно и от най-малките признаци на империл. Но на всичко това ученикът бива обучен чак в навечерието на Третото Посвещение и за това трябва само да се съжалява, особено при мисълта от колко много неприятности би могъл да се предпази и да предпази другите, ако постоянно използваше империла като свой безотказен барометър.

Проблемът за отговорността е най-уязвимото, болно място на всички ученици. Това дори е видно от факта, че на много от тях им става явно не добре само при споменаването на отговорността. Тази неприязън служи като не по-малко безпогрешен симптом, че човекът е безотговорен. Всъщност, всяко негативно чувство, появяващо се в нас, трябва незабавно да събуди вниманието ни, тъй като винаги е сигнал за тревога: „Внимание! Блокировка!” 

Но ние спим и продължаваме да влачим след себе си всички свои стари навици и методи и щом чуем дори една неприятна дума, събуждаща в нас негативни чувства и мисли, ние веднага стигаме до убеждението, че цялата вина е в хората, извлекли на Божия свят тези неприятни неща и смутили съвестта ни. Всъщност, ние само проектираме върху тях собственото си затаено недоволство и затова цялата вина и отговорност без стеснение също прехвърляме на тях. От гледна точка на личността, това е лесен и удобен метод; от гледна точка на душата – глупав и неразумен.

Цялото се разпада и изчезва, Граалът също изчезва, антахкарана се замърсява. Разберете това, най-после скъпи братя и сестри, разберете го и започвайте ново препрограмиране, позитивна пренастройка на самите себе си, които ще ви помогнат да си отворите очите и ще ви направят чувствителни и внимателни към всяка, голяма или малка, частица отговорност. Това е толкова просто! Колко инкарнации биха могли да бъдат спечелени, ако учениците само можеха да осъзнаят тази същинска дреболия!



"Огледалото на ученика"
Тибетеца чрез Биргит Ломборг

Висши и низши принципи на човека

Висши и низши принципи на човека

Когато ученикът най-после овладее трайно навиците в умението да използва своята духовна воля и я взема на въоръжение, неговият път към върха става прав и кратък. А когато тази воля се кали и укрепне, тогава той става наистина отговорен за себе си и своя живот и спира да избягва всякакви форми на отговорност, което преди постоянно е правил. С пределна яснота сега той вижда своя път към целта и самата най-важна на този етап цел.



Сега му е ясно, че двамата главни господари и ръководители – това са духовната воля и душата. Духовната воля – това е най-висшият фактор, напълно съответстващ на волята Божия и произтичащ от нея. Това е онази огнена сила, която отстранява от пътя на ученика всичко негативно - разбира се при условие, че той сам иска това - и му дава онези мъжество, сила и мощ, които са му така необходими при сблъсъка с подземните, слузести чудовища от пещерите на неговото собствено подсъзнание. И тук без душата няма да се справи. Тя е неговият мислител, медиум и посредник между духа и личността.

Тя е тази Божия искра, в която се намират духовната воля, любовта и разумът. Душата е свързващата нишка, държейки се за която той неуморно върви напред. Душата е винаги нещо родно, близко и разбираемо, докато Духът е понятие, твърде неземно и абстрактно за него.
Човекът е устроен на троичен принцип. За да действа му е дадено физическо тяло, за да чувства – астрално тяло и за да мисли – ментално тяло. Всичките три тела заедно образуват фактора, който наричаме личност. В същността си личността е троична, но няма да е грешка да я разглеждаме и като четвъртична (четирисъставна), тъй като физическото тяло има етерна матрица, която също е част от личността.

Духът на човека, в съответствие със същия принцип, включва в себе си воля, любов и разум. Тези три аспекта са отразени в т.н. Висша Триада, която на свой ред е отразена в душата, а тя е отразена в личността.



Колкото по-дълбоко ученикът опознава своята троична природа, толкова по-дълбоко той опознава самия себе си и толкова по-ефективно може да използва своя духовен потенциал. Неговото физико-етерно тяло или тялото на действията отразява атмичния принцип воля-сила; неговото астрално тяло или тялото на чувствата отразява будхичния принцип любов-мъдрост, а неговото ментално тяло или тялото на мислите отразява манасния принцип разум-отговорност.

Когато ученикът се труди над решаването на проблемите на някое от телата на личността, то по метода на взаимоотразяването се съединява с един от съответните му висши принципи и обратно. Когато физическото тяло на ученика се намира в покой, той може да се съедини със своя принцип на волята; когато е в покой астралното му тяло, той може да се съединява със своята лична потенция на вселюбов; а когато е в покой неговото ментално тяло, той може да влиза в контакт със своя духовен разум. Както горе – така и долу. По-просто няма накъде, когато го разбираш. Но там е работата, че ученикът въобще не може да разбере това и са необходими понякога много животи, за да постигне накрая тази наглед тъй проста и елементарна истина.



"Огледалото на ученика"
Тибетеца чрез Биргит Ломборг

Чувствителност, “безобидност” и ниска отговорност

Чувствителност, “безобидност” и ниска отговорност

Колкото по-нататък върви ученикът по Пътя на Посвещенията, толкова по-чувствителен става той. Отношенията с близките стават по-трудни и натегнати, тъй като за тях сега той живее сякаш в друг свят. Това състояние крие в себе си голяма опасност, защото като се изолира постоянно от света, ученикът често губи всякаква връзка с реалността и здравите, жизнено важни контакти с обикновения свят, света, в който протича основната и най-съществена част от живота му, се нарушават. Ученикът трябва да употреби всичките си сили да не допусне това и да излезе от такава изолация.



За да не загуби контакта с външния свят, той трябва да поддържа активни отношения с други хора, защото когато живееш в света на хората е необходимо да си винаги открит и готов за общуване с тях. На този етап най-сериозният проблем се оказва повишената чувствителност, която обхваща ученика все повече и повече, особено в периодите, предшестващи поредното Посвещение, когато ежедневните тренировки достигат особено напрежение и интензивност. В този период физическото тяло на ученика често се подлага на критични претоварвания, тъй като в него през това време протичат големи преобразувания, засягащи особено нервната система на ученика.

В подобни моменти периодите на изолация или самоотстраняване от света могат да бъдат по-дълги от обикновено, затова трябва да се погрижим тази изолация да не прерасне в абсолютно и пълно отстраняване от света, защото целият ход на развитието на ученика, постигнатият прогрес, неговата стабилност и качество трябва през цялото време да се проверяват и да се оценяват изключително по пътя на взаимоотношенията и връзките с външния свят, защото именно тук му предстои да държи своя изпит за зрелост. Ако ученикът не прави това, обучението се оценява като недостатъчно и неквалифицирано и на него не му остава нищо друго, освен отново да се заеме със своята собствена позитивна преподготовка, като призове на помощ своята духовна воля, чието предназначение е да изгори всичките му стари, рутинни методи и шаблони, които само му пречат при неговото формиране като духовна личност.

Ако ученикът е прекалено чувствителен, често всеки опит за съприкосновение с бушуващия външен свят го хвърля в отдавна забравеното стресово състояние и в този случай и при най-малкия неуспех той рискува отново да се поддаде на раздразнението и по този начин да активизира производството на империл, който пък на свой ред привежда в действие всичките му стари защитни механизми. Всъщност ученикът трябва само да се радва на подобна възможност за познание. Нали той смята, че вече е толкова недосегаем за тленните дребнавости на външния свят, че те вече не го засягат, и изведнъж някаква незначителна пречка или неуредица го тревожи и тресе цялата му личност и тя светкавично от главата до петите се повива в пелената на мъгливите илюзии.

Ако ученикът добре е разбрал своите механизми, трябва да му е ясно, че щом низките вибрации на външния свят му действат толкова интензивно като стресов фактор, значи той все още не е преодолян. Истински духовният ученик винаги запазва вътрешен покой каквото и да става около него. Дори в тежките битки и сражения, сред огъня, дима и грохота той продължава да излъчва вътрешна хармония, която винаги е била отличителна черта на истинския ученик.

Нека учениците непрекъснато помнят, че всяко ново знание, всички духовни натрупвания трябва винаги да се изпитват на здравина в огъня на всевъзможни житейски обстоятелства. Именно тук всички ученици преминават през закалка и държат изпит за зрелост. Именно тук те трябва да покажат на какво са се научили и колко трайни са техните знания. Ако нещо не се получава както трябва, следва отново да се прибегне към метода за дълговременна визуализация на целта, след което новият критерий или новата ориентация постепенно укрепват и се стабилизират. И отново се изпитват за здравина в ковачницата на външния свят. 



Именно затова се раждаме тук – за да издържим всичките си изпити и всичките проверки и изпитания. Глупак е оня, който мисли, че всички, които вървят по Пътя на Посвещенията, стоят над материалния свят: това е невъзможно, тъй като материалният свят е най-действеният наш пробен камък. И ако ние в общуването си с околните проявяваме както преди раздразнение, недоволство, досада, хитрост, надменност, користолюбие или хладна менталност, ако както преди не ни достига чувство на състрадание и любов, а егоизмът и нетърпимостта не намаляват, диагнозата в този случай е много проста: цялата беда е само в нас самите; не е виновен светът, а само ние самите.

Дълг на всеки ученик е да се учи да въвежда ред в собствения си дом. Но повечето от учениците, дори и далеч напреднали ученици, обичат точно обратното – да се разпореждат и хазяйничат в чужд дом. Това е разбираемо. Нали е много по-приятно да критикуваш другите, отколкото себе си; да стоварваш своята вина и отговорност на другите също е значително по-лесно и приятно, отколкото да ги поемеш ти. Да седиш, отдаден на праведно, самолюбиво негодувание, изтъквайки се като жертва на завистниците и клеветниците и да стоварваш всичко на неблагоприятното стечение на обстоятелствата, също е многократно по-лесно и удобно, отколкото да откриеш и изкорениш от своето съзнание всички нежелателни чувства и мисли, които те лишават от душевен покой. Не е ли така, братя?

Като че ли няма нищо по-лесно, отколкото да се чувстваме свободни от каквато и да е отговорност? Във всеки случай там, където това засяга личността. Но въпреки усърдието, с което личността се опитва да се оправдае, прехвърляйки вината на другите, тя никак не може да постигне желания покой и задълго се потапя в едно трескаво и не особено приятно чувствено-негативно състояние, по време на което нейните мисли постоянно се връщат към случилото се. И само да се появят миражи, погледът веднага губи своята яснота и ученикът отново съвършено забравя за своята духовна воля. Къде се е дянала тя, щом и най-малката дреболия може отново да извлече от небитието и да приведе в действие всичките му стари, нелепи методи и навици? Кога най-после ученикът ще се насити на това? Кога най-после ще види, че единствено той самият може да промени нещо в себе си?

В това състояние на помрачение той забравя напълно, че когато в него се натрупа раздразнение, водещо го към негативни чувства, мисли, думи и постъпки, в този случай той далеч вече не е безобиден. Такъв ученик би следвало да знае, че за него кармичните последствия ще се окажат далеч по-сериозни, отколкото ако ставаше дума за обикновен човек. Ние сме отговорни за всичко - повтарям, за всичко!, - което извършваме или причиняваме с нашите действия, затова е достатъчно един единствен път да произведем империл и да го пуснем в ход и процесът вече не може да бъде спрян, той с бързината на пламък ще започне да се предава от един човек на друг. Именно затова империлът е толкова опасен. Той има способността да се разпространява със скоростта на горски пожар и за броени секунди да зарази десетки хора, които напълно незаслужено също стават преносители на тази зараза, предавайки я по-нататък по веригата. Кое е истинският виновник за този кошмар? Кой го е предизвикал? Кой е пуснал духа от бутилката и следователно трябва да носи отговорността за всички непредсказуеми чудовищни последствия?

Много ученици доста лекомислено се отнасят към проблема за поемането на отговорност, и то само защото въобще не могат до край да осъзнаят, колко до стотинка точно ще трябва да си платят всички сметки. Макар много да са чели, дори да са изучавали универсалните закони и много да знаят, те се държат така, сякаш тези закони изобщо не ги засягат. От време на време те тъжно поклащат глава, сякаш съжаляват, че техните думи се разминават с постъпките им, но отговорността си остава тяхна и никой не ги освобождава от нея. Ако не разбират това сега, ще го разберат по-късно. Рано или късно ще им се наложи да си платят с лихвите. Отдавна е време учениците сериозно да се замислят над това и тогава вероятно е възможно да разберат най-накрая, че в своя спасителен егоизъм те досега се смятат за изключение от закона и със своите действия само причиняват вреда на другите – дотогава, докато не стане прекалено късно и тази вреда не достигне видими размери.

Кога учениците ще се научат да поемат отговорност незабавно, без протакане? От грешките си се учим, от грешките си правим изводи и натрупваме знания и опит, но ако постоянно вършим едни и същи грешки и постоянно трупаме едни и същи знания и опит, то с нас явно нещо не е наред. В такъв случай ние вече не сме безобидни невежи, а съзнателно вредим и причиняваме щети на другите и кой друг, ако не ние, знае, в какво може да се превърне това? 

Тук вече са безполезни всякакви извинения. Един или два пъти още можем да се извиним и да разчитаме на прошка, въпреки че сме направили грешка не от невежество, а поради небрежно отношение към знанието, но планината от полици, които даваме, постоянно расте, сметките се увеличават и процентите също растат, тъй като вредата, която сме нанесли с нашите действия на другите още дълго ще отеква в тяхната съдба; а в действителност точно за тези други ние най-малко сме се грижили, когато сме се старали по-скоро да избягаме от отговорност, като я прехвърлим на техните рамене.

Докато вътре няма покой, няма да го има и навън. Докато в нашето сърце няма нито топлота, нито състрадание, нито разбиране, не можем да излъчваме тези енергии навън, нито да се надяваме, че ще ги получаваме от околните. Докато в нашата собствена душа няма стабилен мир, ние не можем да го построим и навън – нито локално, т.е. в тясната сфера на нашите взаимоотношения с близките ни, нито глобално, т.е. в големия човешки свят или на цялата планета. Поразмислете над това!



Огледалото на ученика
Тибетеца чрез Биргит Ломборг