Раждане и растеж на нашето духовно съзнание

Раждане и растеж на нашето духовно съзнание

Пътят към Посвещението е тема, която се повдига и разглежда доста често, но само в най-общ теоретичен план. Сега е моментът да се премине от общото към частното и да се опитаме да осветлим някои нюанси в процеса на преминаване през тези малки междинни посвещения, с подготовката за които сега са заети немалко ученици. Оттук и нуждата от тази книга. Разбира се, днес много ще остане недоизказано и ще бъде казано, когато му дойде времето и на нужното място, но изпитанията, с които е изпълнен личностният живот на учениците и през които те трябва неизбежно да преминат в процеса на подготовка за Посвещението, ние ще се опитаме да разгледаме по възможност детайлно, тъй като това знание може значително да ускори общото развитие на колективното съзнание на земното човечество.

След Първото Посвещение новият ученик е подложен на изпитания по всички направления и нива. Той няма още нужното майсторство в овладяване на астралното тяло, ето защо това време често се оказва за него съдбовно, тъй като, опирайки се на свойствените си разбирания, той трябва непрестанно да подхранва и укрепва своето новородено духовно съзнание, докато неустойчивата му, размирна астрална натура му докарва все по-нови тежки изпитания, които имат за цел да се провери доколко е изпълнителен и отговорен, доколко се ориентира сред опасностите на Пътя и т.н. Защото колкото повече Светлина има по неговия Път, толкова по-големи са и самите опасности.

 Тъмните сили на Ирод следят новака по всички направления, а неговата единствена защита - дарбата му за проницателност – е още толкова слабо развита, че той често не разбира и не осъзнава капаните, които чувствата поставят по пътя му, опитвайки се да го хванат в мрежите на съблазните и да го накарат да забрави за огромната отговорност пред самия себе си. Ако бдителността му на този етап се окаже недостатъчно голяма, ученикът лесно попада в капаните на астралните съблазни и нископсихичните затъмнения, които преследват една цел – да го накарат да забрави за новородения младенец – новото духовно съзнание. Ако се съблазнява от чувственото ласкателство и върви след него като вързан на каишка, той веднага се отклонява от пътя и ако при това забравя да се погрижи за разширяването на канала на душата си, по който да подхранва с любов и внимание своята новородена рожба, младенецът може бързо да загине поради недостиг на храна.

В този случай ученикът е принуден волю-неволю отново да се върне на пътя на изпитанията. На този етап той практически не е способен да регистрира ставащото и затова може да мине доста време, преди да получи нов шанс да опита щастието си да влезе през отворената врата. Но тази възможност ще му се даде едва тогава, когато отново се разпали страстното желание да служи на хората и когато вземе под солиден контрол всичките си чувства и емоции. 

По това време, убеден от горчивия опит  от собствените си грешки, че за да  не се получава нещо, причината е била само в него и в неговото съзнание най-накрая ще изкристализира очевидният факт, че прозорливостта и умението да се избира верният път, пътят на доброто и служенето, изискват постоянно сили, бдителност и чистота на помислите. При това, любовта към новородения духовен живот в него трябва да бъде толкова силна и целенасочена, че никакви съблазни и примамки, колкото и привлекателни да са, да не могат да го отклонят от пътя на истината и да го накарат да забрави своя дълг към този духовен младенец.

Това занимание за дълго време ще остане за него основно и любимо, тъй като за тази мъдрост той ще заплати скъпо – с горчивия опит на миналото. Когато младенецът малко порасне, а любовта към него стане по-силна и устойчива, тогава ще настъпи времето на действително сериозните астрални изпитания. Наистина, на този етап ученикът много рядко се отрича от своето новородено дете, което към този момент органически се сраства с неговия живот и става плът от неговата плът и кръв от неговата кръв, макар и сега той да не е застрахован от опасността  да се хване в примката на чувствените съблазни на този свят. 

По отношение на неговата проницателност все още може да се желае много повече, затова много от характерните за него астрални комплекси плътно обрастват със старите, нецелесъобразни методи за самозащита. За щастие, любовта към тлеещата в неговото съзнание искра духовен живот вече е достатъчно силна и постоянно се разширява и расте, а нощем непрекъснато му се дава ново знание за астралните капани; и въпреки това в продължение на много, много животи той отново и отново ще се отклонява от Пътя, защото тесните, криволичещи странични пътечки често ще го привличат, като го примамват с ненужния, безсмислен,  но не и по-малко съблазнителен разврат.

Живот след живот ще бъдат поставяни на олтара на великото пречистване, което предшества Второто Посвещение. Сега  много ученици се намират именно на този етап на развитие, затова са толкова актуални такива понятия като саморазвитие, психотерапия, психология, психиатрия и т.н.  Всичко това е необходимо, за да се научим най-после да разбираме многобройните механизми, които толкова дълго и здраво са ни държали в робство и са ни командвали. Само по пътя на постоянния им анализ и корекции ще можем да достигнем до необходимото ни знание. А осъзнали необходимостта от всестранна отговорност за всичките прояви в нашия живот, ние ще съумеем да се доберем до тайните източници на нашите вътрешни миражи и самозалъгвания, които отдавна е време да извадим на бял свят, за да   унищожим завинаги тези хлъзгави чудовища.

Нашият духовен младенец сега се е превърнал в строен юноша, който ни дава сила, твърдост и духовна проницателност, толкова нужни, за да разберем дали действително успешно и цялостно върви процесът на нашето изчистване на всички планове. Нашите воля и стремеж към спокойствие и любов   неведнъж  още ще бъдат подлагани на най-сурови проверки, тъй като ние всички все още чакаме, че с тези енергии ще ни снабди някой друг, отвън, и ще чакаме това дълго и напразно, докато някой ден не открием техния вечен извор в нас самите и не разберем, че можем сами да се снабдяваме с тях благодарение на живеещата в нас голяма вътрешна любов към  нашия питомец, с който ние все повече и повече свързваме нашето вътрешно “АЗ” и което ни изпълва отвътре с божествена любов, спокойствие и увереност.

"Огледалото на ученика"

Тибетеца чрез Биргит Ломборг

Преди и след Второто Посвещение

Преди и след Второто Посвещение 

Най-голямата трудност за ученика, който току-що е минал Второто Посвещение, е тежкият, изтощаващ процес на ментална обработка и излекуването от старите астрални травми. След това колосално напрежение, което е изпитал при опита си да се отскубне от своите предишни чувства и да ги вземе най-после под свой контрол или, както се казва, “да се избави от вкопчването в себе си”, след всичко това, когато излезе от гората на широкия простор и  виждайки  ясната перспектива, той изпитва наистина неимоверна лекота и облекчение.

Ето защо ученикът силно се обезкуражава от обстоятелството, че му предстои отново да попадне в тази смрад, която,  както  му се струва, отдавна е отмил от себе си. Всичките му предишни, стари чувства оживяват и се възраждат отново и той се чуди, тъй като е смятал, че това е отдавна отминал етап от живота му. Но когато първоначалното удивление премине, той ясно ще види, че сегашният метод на анализ, обработка и виждания съществено се различава от предишното.

Да, на него пак му предстои да възроди миналите чувства и желания, макар че разбира се те ще бъдат не толкова силни и ярко изразени в сравнение с предишните по мощ и сила. Но сега най-същественото е не астралният ъгъл на възприемане, а менталният. Всичко трябва да бъде отново извадено на бял свят и ментално преработено на всички нива и позиции и най-удивителното, с което ученикът сега ще се сблъска, това е, че всички фини нюанси, които по-рано на астрална фаза са убягнали от неговото внимание, сега, при менталния анализ на същото събитие, отново ще се проявят с небивала сила. Но съвкупният опит, който се дава с този вид познание, ще бъде сега и по-задълбочен и по-обширен, тъй като ученикът, преживявайки отново тези събития, епизоди и случки, ще ги види вече сякаш представени му от две различни позиции.

Всичките му ментални функции и проницателна дарба значително ще се разширят и ще нараснат, тъй като към този момент всички миражи ще бъдат изживени и преодолени и ще останат само илюзиите. Най-голямата му победа на дадения етап ще стане ясното и точно осмисляне на ролята, която е изиграла личността му в този или онзи негативен епизод от миналото. И така той ще достигне до едно по-дълбоко разбиране на тази важна роля, която е била отредена на неговите чувства и следователно на неговите мисли, за да се развива даденият епизод именно в това русло, в което се е развивал.

В някои случаи той ясно ще види, че този епизод по своя характер е бил по-скоро емоционален, отколкото ментален. Това ще стане показател, че в дадения отделен случай е успял да преработи и  да преобразува много неща, така че в момента от него не се изисква толкова много. В други случаи обратното – той ясно ще вижда, че в процеса на разрешаване на един или друг травмиращ и болезнен за него конфликт е бил задействан излишък от ментална субстанция, а в същото време самите проблеми са били по-скоро проблеми от астрален порядък. Затова няма да му е трудно да разбере, че в дадения частен случай трябва да се подлага на щателен анализ и обработка епизодът като цяло и когато разбере това, той ще бъде вътрешно готов да пристъпи към тях въоръжен със на своите знания.

В хода на провежданите от Нас експерименти с ученическите двойки беше интересно да наблюдаваме как двамата партньори се стимулират и вдъхновяват взаимно – астрално и ментално. Обикновено единият от двамата по-бързо достига финалната линия – Вратата на Посвещението – в хода на това напрегнато емоционално състезание, което показва нагледно, че  у “изоставащия” астралният аспект е бил потиснат по-силно, отколкото у “напредналия”. След такова положение на нещата събитията се развиват достатъчно конкретно и точно. Когато първият партньор придобива ясен поглед и пристъпва към менталната фаза на познанието, вторият обикновено едва-едва пристъпва към обработката и промяната на своите емоционални залежи, в хода на които открива, че далеч не е бил толкова ментален, както му се е струвало.

Сега в него все по-настойчиво ще заявява за себе си астралната същност, която ще стане главният фактор в житейските му прояви. Подобно откритие ще бъде доста стресиращо за ученика, който се е смятал за достатъчно умен, логичен и разсъдлив и поради това наивно е смятал, че  може да вземе под контрол чувствата си във всеки един момент, когато пожелае. Това неочаквано откритие, че яростта и гневът както преди са в него и са способни във всеки момент да избухнат с предишната си сила, може да се окаже за него достатъчно жестоко изпитание, тъй като този удар, образно казано, ще го настигне в гръб и ще бъде толкова по-силен, колкото по-старателно в продължение на години емоционалните страни на неговия характер са били потискани и скривани в дълбините на подсъзнанието.

Неговата първа, непосредствена реакция на това най-вероятно ще бъде това, че той веднага ще прехвърли вината на партньора си, който през това време е постигнал още по-голямо ментално съвършенство. Ще се впусне с всички сили и всички владеещи го негативни чувства ще припише на партньора си. И това е напълно закономерно. Тъй като в продължение на много години цялата тази мръсотия е била потискана и се е намирала под товара на менталните заслони, сега, както се казва – като се спъна и навря носа там, той ще се опита несъзнателно да проектира тези свои чувства върху партньора си, твърдейки, че той за всичко е виновен, тъй като, видите ли,  и по-рано е имал тези наклонности.

Но тъй като той (тя) вече е минал Вратата на Посвещението и вижда всичко абсолютно ясно, той непременно ще иска да изясни действително ли това е само проекция или е нещо друго. Ето защо веднага след приключване на кризисната ситуация той пръв ще обърне внимание на тези неща. Само че у партньора, който все още не е достигнал Вратата на Посвещението, тази необходимост  да се рови в себе си или да слуша неприятни неща за себе си ще предизвиква само отвращение; ето защо, най-вероятно ще започне дълго и упорито да си внушава, че партньорът му не го е изпреварил, щом и в него все още също не са угаснали чувства като ярост, гняв и други такива.

Подобен ученик не вижда собствената си слепота, защото се е заблудил в собствената си гора и не може да излезе от нея. Собственото си заблуждение той осъзнава не по-рано от момента, когато отново  възстановява контакта със собствената си душа и ще поддържа канала чист. Може да се получи така, че ако той в това време преминава през фазата на менталната обработка на предишните си травми, също ще повярва, че тя е астрална, тъй като процесът на повторно стимулиране на всички чувства е бил астрален. Но желанието да има ясна перспектива и знание за истинското положение на нещата много скоро ще го върне към реалността, тъй като на този стадий разбирането се постига  много бързо и  трябва само партньорите да извадят на светло всичките си илюзии, с което много успешно се справят, стига да не са утежнени от силни ментални пороци, които много лесно изкривяват цялата картина.

По този начин, въпреки всички големи и малки кризи и несгоди, се постига пълен синхрон между партньорите в такава двойка, което се оказва възможно само заради това, че и двамата с цялото си сърце се стремят към едно истинско взаимно разбиране. Независимо, че този от партньорите, който още не е минал Второто Посвещение, в много отношения е по-слаб от първия, тъй като все още е във властта на своите миражи, все пак неговата духовна воля и връзка с душата въпреки всичко ще му оказват благотворно влияние, така че той стискайки зъби ще се съгласи да изслуша своя партньор и неговата ментална версия и анализ на случилото се. 

И макар че личността му рязко ще въстава против това, но в душата си той вътрешно съвсем ясно ще осъзнава, че то е справедливо. Все пак, ако се появи възможност или случай, той няма да се погнуси да прибегне към своите стари защитни механизми и ако му стигнат ума и съобразителността (а те трябва да стигнат, тъй като е ръководен от душата),  в момент на най-яростен и провокиращ разгул на страстите просто ще го остави насаме със себе си за известно време.

Ако не го направи, той може да прекали и да надхвърли мярката: неговият силен астрален темперамент, който в една или друга степен е бил потискан и затварян вътрешно, може изведнъж със сила да си пробие път навън и да се излее във формата на насилие, макар и не много грубо. Ако до този момент основно се е облягал на своя интелект, потискайки с него емоциите и чувствата си, в този случай ще има едно ментално насилие, узряло върху почвата на силните чувства.

Но и двамата партньори доста бързо ще намерят изход от създалата се трудна ситуация и ще видят как по най-добрия начин могат да уреждат подобни конфликти. Макар че насилието в подобни случаи никога не се изключва, все пак двете страни като правило се стремят в своите действия да изхождат от това, че не трябва да сеят и натрупват нова негативна карма. Ето защо те винаги са много внимателни, разсъдливи и се стараят по възможност да бъдат отговорни за всичките си мисли, чувства и постъпки, дори независимо от това, че на единия от партньорите, който още не е минал астралната фаза, му е доста трудно да види ясно и да осъзнае каквото и да било, докато не се измъкне от капана на собствените си миражи. 

Докато е сляп и не е преодолял своите лъжливи оценки и заблуждения, той обикновено по всякакъв начин избягва отговорността, тъй като личността непрекъснато и скрито му нашепва, че ако нещо се случва, то за това е виновен някой друг, само не и той.
Макар че миражите достатъчно здраво владеят ученика, той в крайна сметка ги преодолява – ако сам иска, разбира се. Това е преди всичко въпрос на собствено желание и воля: иска ли той да разбере, иска ли да бъде отговорен, иска ли да слуша и така нататък. 

В астралната фаза на познание той често се сблъсква с проблема за разбирането и се сблъсква с него само защото не иска да слуша. А как може да се разбере нещо, ако не се слуша? Същността на подобно изпитание е в това - да се изясни, може ли единият от партньорите да понесе безкрайните повторения, които ден след чува от другия. Ако те предизвикват в него раздразнение, това е верен знак, че несъзнателно се е изолирал от разбирането и като следствие от подобна позиция, той  както преди ще прибягва към системата от самооправдания като средство за защита.

Само когато ученикът сериозно осъзнае положението на нещата, едва тогава ще се отвори към истинското си, вътрешно разбиране на себе си, и повторенията тогава ще станат за него щастие, тъй като непрекъснато ще му подават все нови и нови познания по пътя към върха, по спиралите, които опасват склоновете на неговата собствена планина.

Когато мъглите се разсейват, именно тогава започва голямата, грандиозната работа, в процеса на която на ученика му предстои да анализира, промени и изкорени всички астрални мъгли. Защо сме се оказали пленници на тези миражи?  Именно този стадий на ментално познание и ментална промяна е призван да отговори на въпроса. Това е един невероятно тежък и обременителен процес, но едновременно и процес творчески, облагородяващ и за всеки ученик крайно необходим.

По пътя към Второто Посвещение ученикът се е научил да усмирява своите емоционални конфликти, да лекува травмите си и да преодолява негативните си комплекси. Но не само те, а и всички желания, които са така или иначе негативни и неразумни, трябва да бъдат разбрани и преодолени. Ученикът трябва най-после да излезе от тази гора, от гъсталака на миражите, които толкова дълго са били негово единствено убежище и жилище, а сега само му пречат да върви по Пътя на Посвещението. Той трябва да се изкачи на върха, на чист въздух – за да може да има чисто дишане, ясно виждане и обзор на по-широки перспективи и взаимовръзки.

Първото, с което трябва да започне отново посветеният – това е разбор и промяна на всички свои стари и сякаш отдавна приключили проблеми. Тъй като само когато успее изцяло и до край да ги преработи ментално, само тогава ще може да се каже, че действително се е избавил от тях. На този етап особено внимание трябва да отдели на методите за тренировка и усъвършенстване на своята проницателност, като при това не забравя да проанализира по какъв начин и защо това качество по-рано толкова силно се  е  изкривявало под пелената на собствените му миражи. Новият важен проблем, с който той се сблъсква на дадения етап, това е проблемът на преодоляването за най-фините илюзорни пороци, които както преди са способни да изкривяват неговата проницателност, макар и не в толкова груба форма, както по-рано.

Фактът, че крайното претопяване на всичките тези емоционални нелепости може да бъде осъществено само на този план, е достатъчно ясен и очевиден. Въпреки че още преди Второто Посвещение ученикът е минал съответната ментална подготовка, при все това тогава се е усещал като че ли стоящ вън от конфликтите, като е бил несъзнателно охраняван от своята собствена интуиция. Сега вече е назряла необходимостта от детайлна тренировка и настройка на неговия ментален апарат, така че да може да постигне присъщите му проницателност, методи и дълбочина на постиженията да могат да се развиват в посока на по-нежни, по-фини стадии на проява.

Опитът, който дава на ученика умение ясно да вижда своите стари проблеми на ментално ниво, да се връща към тях и по новому да ги преживява, истински  разбирайки, защо те все пак са били толкова нелепи и безсмислени – този опит е безкрайно ценен, тъй като на тази основа ученикът се учи да разбира проблемите на своите по-малки братя по Пътя. Само когато той самият премине или превъзмогне това астрално тресавище, само тогава изцяло ще разбира как най-ефективно и  с най-голяма полза ще може да помага на другите. Само така може да се разширят границите на състраданието  толкова, че с времето да може да поема и обхваща цялото човечество.

Ако ученикът не е заразен от бацила на гордостта и самолюбието, които могат за дълго да затормозят този процес на ментално преработване на неговите стари конфликти, той много скоро ще разбере, че колкото по-бързо получи в ръката си точната програма с механизмите на действие на тези безбройни капани, в които го примамват миражите на самозалъгванията, толкова по-скоро ще може да се справи с тях и да стане в крайна сметка истински служител на света, който ясно осъзнава как да помогне по най-добрия начин на тези свои по-малки братя, които както преди блуждаят в гората,  реално нищо не виждат и реално нищо не разбират.

Неговата памет отново се озарява от ярките картини на спомените за владеещите го някога слепи чувства и абсурдни желания, които постоянно са го подмятали от една на друга страна. Интуитивно, а и ментално, той още тогава ясно е разбирал, че би било крайно неразумно и по-нататък да продължава да се занимава с всичките тези безсмислени конфликти, извикани на живот от някои стари защитни механизми, изобретени в незапомнени времена от неговата личност с едничката цел да се защити и  да оцелее.

Несъмнено, в процеса на много инкарнации тези механизми са изпълнявали общо взето полезна функция, помагайки на личността да се утвърди и да оцелее. Но ако е можел случайно да види по това време как чудовищно безотговорно се държи, той би се прегърбил под товара на знанието си. Но всичко идва в своето време и колкото по-нататък се придвижва този ученик по Пътя към Светлината, толкова по-силно е в него разбирането колко е неразумно и  нечестно да продължава да се отклонява от отговорността, стараейки се да я прехвърли на другите.

Всички, които вървят по Пътя на Светлината, неизбежно и много пъти се сблъскват с този толкова болезнен за тях проблем – проблемът за отговорността. Този проблем е бил и  си остава един от най-трудните по целия дълъг Път към Посвещението. Разбира се, личността, заобиколена от всички страни от грижи, трудности и проблеми, никога не признава пред самата себе си собствената си безотговорност. Вместо това тя веднага привежда в действие един от своите защитни механизми, като си намира подходяща жертва (изкупителна жертва) и както вече беше казано, започва на провала да лъже и да съчинява небивалици, стараейки се да се оправдае за всичко.

За високо развития ученик най-важно е да разбере тези неща и правилно да се ориентира в тях. Най-напред трябва да разбере, че тези от по-малките му братя, които лъжат, оправдават се или прехвърлят своята отговорност на другите, не стават от това по-малко пълноценни и по-малко заслужаващи любов и внимание. Трябва да се разбира, че те просто не могат да постъпват по друг начин, че те са принудени да прибягват до тези методи на защита, докато психически не укрепнат така, че да могат да отговарят за своите действия и постъпки във всички сфери на живота.

С приближаването си към Вратата на Посвещението дарбата на такъв ученик да разбира ще се проявява все по-ярко и активно, но своя апогей ще достигне едва след Второто Посвещение, което служи като разграничителна черта, зад която всички защитни методи, средства и уловки, сега използвани от личността, трябва да бъдат анализирани, разбрани и отстранени веднъж завинаги.

Макар в процеса на анализ и преработка ученикът отново да трябва да ги преживее, главното, което трябва да извлече, е да разбере, че менталният преход води до появата на съвършено нов поглед към старите проблеми и съвършено новото им осмисляне.

Колкото по-високо е нивото, до което достигаме при изкачването на планината на познанието за самите себе си, толкова по-дълбоки и разширени стават разбирането и кръгозорът, които придобиваме. Всъщност, ние трябва да повтаряме безброй пъти един и същ урок, но всеки път на по-високо ниво. На повечето от учениците, които се намират някъде по средата на пътя между Първото и Второто Посвещение, им е много трудно да разберат смисъла и значението на всички тези безкрайни повторения, а когато те самите съзнателно пропускат възможността да разберат смисъла на тези повторения на по-високите етапи от развитието, на тях не им остава нищо друго, освен да продължат и по-нататък объркани и в незнание да блуждаят в собствената си гора. 

Макар че смятат, че отдавна всичко са разбрали, всъщност нищо не са разбрали. Само когато действително разберат колко малко разбират, тоест, разбират истински, само тогава ще могат да стигнат до смисъла и необходимостта от тези повторения. Тъй като тогава ще ги осени вътрешното разбиране на тази необходимост и това е тази граница, откъдето спиралните кръгове на Пътя ще ги поведат през гората напред и нагоре.

Сега вече те разбират принципа на изкачването: че всеки път, когато достигнат по-висок  кръг на тази спирала, отново се появява необходимостта от повторение, тъй като за това време и техният кръгозор, и нивото им на разбиране също са израснали и  променили. За тези от учениците, които не разбират казаното от първия път, но мислят, че са го разбрали, това развитие по спиралата ще става практически незабележимо. Докато ученикът вътрешно не е съзрял и не е достигнал до разбирането на самия себе си, всяко повторение ще му се струва ненужно, безсмислено и неприятно и само ще го дразни. Естественото следствие на подобно отношение може да бъде това, че той с негодувание ще отхвърли ... е, да кажем тези книги, които ще му се сторят скучни и  неинтересни, и това няма да бъде случайно, тъй като всичко има своята висша целесъобразност.

След Второто Посвещение на ученика ще станат понятни тези отношения, към които се придържат и които свързват помежду им по-младите ученици и тогава най-накрая ще разбере защо самият той толкова дълго, бавно и с такива прекъсвания се е добирал до желаната цел – Вратата: сърцето ще му подскаже, че иначе просто не е могло и да бъде и че на дадения етап това е било необходимо. Това разбиране ще развие в него търпение, търпимост и истинско състрадание – все качества, които са толкова необходими на тези, които както и той се стремят да направят своята личност хармонична и основната част от отговорността за ставащите все по-полезни тела-инструменти да премине във върховния управител – душата.

Най-голямата опасност, която застрашава ученика на този етап, е гордостта, която може за дълго да спре процеса на развитието на неговото менталното разбиране. Защото ако на него му липсва смирение, не ще може да достигне и истинското вътрешно разбиране. Помнете: смирението и състраданието са същностните съставляващи на истинската любов, а истинската любов е единственият път, който води към мъдрост и разбиране. С тях ученикът ще достигне най-високата точка на планината на самопознанието, откъдето духовният пламък, отразен в множество планове, ще стане по-ярък и силен. Този вътрешен загряващ огън ще го надари с още по-високо и проникновено разбиране за света и ще го извиси на по-високо ниво на осъзнаване на добротата, смирението и любовта. Винаги помнете това, братя и сестри.

"Огледалото на ученика"

Тибетеца чрез Биргит Ломборг

Вечно и преходно

Приятелю Мой, всичко ставащо с нас е само обучение и придобиване на опит. Но хората често предполагат, че проявите на текущия живот са главното и че човек живее заради тях, а не заради опита и знанията, които те дават. В това, именно, е грeшката, защото всичко наоколо е временно, за определен срок и няма нищо трайно, за което съзнанието да се закрепи и да получи опора в него. Непоклатима и здрава е само Стълбата на Йерархията, докато всичко останало преминава като сън. И дните, и годините, с всичките им грижи, огорчения, тревоги, радости и надежди — всичко отминава, за да не се върне никога повече. Но Владиката е неизменен и е с вас винаги. Върху него изграждайте и своята твърдина, Твърдината на духа, извън суетата на времето.

Попадналият в тресавище се засмуква неотвратимо и загива, ако няма за какво да се хване с ръка. По същия начин се увлича от плътния свят и съзнанието, не можещо да удържи спасителната Нишка на Йерархията. Затова препоръчвам да се хванете за Мен здраво и да се държите така, както се държи давещият се за спасителния пояс, който му е подхвърлен. Многобройните магнити и куки на земните мисли се протягат към съзнанието от всички страни, за да го привлекат към земята и да го задържат към земното. Но същевременно е даден и устремът нагоре, към Йерархията, към Светлината, към Владиката. 

И ако не помагат други аргументи, нека поне мисълта за неминуемата смърт помогне да се разбере, че всичко наоколо е нищо, не съдържа никакъв краен смисъл в себе си и е в разпореждане на човека за кратко време. И всички вещи ще станат ненужни. Ще си отидат от живота и хората, останали след нас, както са си отишли и тези, които са били преди нас. Духът усеща истината, но умът не иска да приеме неизбежността на загубата на всичко заобикалящо го, както и идеята за призрачната собственост върху предметите. Но ето че идва краят. С какво ще тръгне човек натам, където нищо друго, освен знанията и опита, придобити в живота, не може да вземе със себе си. 

Това, което остава в човека когато всичко друго му е отнето, представлява неговото истинско достояние. При това могат да бъдат отнети не само материалните вещи, но и духовните богатства, ако не са закрепени с прилагането им на практика в живота. Всичко, което не е утвърдено чрез приложение, отлита от човека като есенни листа при порива на вятъра. 

Зданието, построено върху пясък, няма да устои срещу урагана, ако основите му не са споени с цимента на приложението на знанията, но не на думи, а на дело. Изпитанията са полезни с това, че отпада всичко неутвърдено и остава само това, което принадлежи по право на човека и което е невъзможно да му се отнеме. В резултат на това един може да стане бедняк, а друг — богаташ. Често приемат надутата бъбривост за ученост, а случайните и временни полети на съзнанието за истински достижения и тогава разочарованието от измамените надежди е неминуемо.

Реката на Живота се влива в Океана на Безпределното, съществуващ вечно, който я приема в своето лоно. Така ние живеем в Безпределността на вечното. Вечно съществуващият живот се проявява във временността на формите, в които се изразява и така временното става израз на вечното. Да се разбере проявата на вечното във временното ще бъде победа на духа над преходното и постигане тайната на самия себе си, тъй като духът е вечен. Процесът на осъзнаване на вечното ще бъде процес на натрупване елементите на безсмъртието в микрокосмоса на човека. Тези елементи на непреходното могат да се намерят във всяка проява на живота, тъй като всичко съществуващо няма нито начало, нито край, но е свързано с околния свят във веригата на непрекъснатата приемственост. 

Великите понятия за време и пространство нямат нито начало, нито край, нито горе, нито долу. Те са без предел, защото самата Безпределност се отразява в тях. Така съзерцавайки безкрайния поток на живота в неговите временни форми, вечни в постоянството на своите смени, може да се усети диханието на вечността във всичко, което съществува в нея. Този живот на временното в Безпределността се подчинява на Великите космически закони, които представляват нерушимата основа на проявения свят. 

Изучаването на тези закони е съприкосновение с вечността, постигането им ще бъде излизане на съзнанието сред космичния простор, а приложението им в живота ще представлява залагане елементите на безсмъртието в духа. Личното е временно по самата своя същност и е обречено на ограничен кръг прояви. Разширявайки обхвата на този кръг до границата на безпределното и навлизайки в него, човек протяга нишките на живота зад пределите на краткото земно въплъщение и с това утвърждава правото си на безсмъртие. Каквото утвърди духът на Земята, с това ще пребъде и в Надземното. И каквото е могъл да придобие в надземния си живот, това ще вземе със себе си и нататък. 

Но елементарната логика показва, че човек оставя дори и тялото си на Земята, без да говорим вече за вещите. Значи, могат да бъдат взети със себе си само продуктите на съзнанието, т. е. мислите и чувствата, заедно с това, което съставлява психическия свят на човека. И трябва ясно да се помисли за това какво от този свят ще бъде полезно в Надземния, а кое ще бъде напълно ненужно. Ако е взето зло или злина, то ще е неотлъчно със своя притежател, обременявайки и помрачавайки неговото съществуване. 

Но ако е добро или е от Светлината, тогава и на него ще му бъде светло и радостно. Ако пък е отричане и неверие в невидимия свят, отрицателят ще се превърне в истински каменен истукан, тъй като там всичко помислено се превръща в съответно обкръжение на човека и мислите му създават света, в който ще живее самият той. По този начин в отвъдния свят, където всичко се създава чрез мисълта, всичко се движи от мисълта и където неограничено властва мисълта, всеки пожънва плодовете на своите мисли, понеже, съчетавайки се с тях, сам създава условията на съществуването си в този свят. 

Единствено руини са останали от огромните някога градове на някога велики народи. Затрупани с пясък са цветущи някога страни, а от изчезналите раси не е останала и следа на повърхността на Земята, и само някъде в дълбините на океаните могат да се открият развалините на техните градове. По същия начин и от съвременната цивилизация няма да остане нищо, освен руини. И от народите нищо, освен спомени. Къде са Картаген, Троя, Вавилон, градът на Златните порти? Къде са хората, любили там и страдали, и не мислили за смъртта, както не мислят за нея и съвременните хора? Къде е всичко това? 

И планетата ще умре, като ще си замине от нея и животът, смисълът на който не е в плодовете на човешките ръце, а в опита и знанията, придобивани от човека през време на земния му живот.Този опит, съхранен в неговата безсмъртна триада, човек ще отнесе със себе си на друга планета, когато тази умре. Безсмъртен е духът и неунищожима е Чашата, съхраняваща неговите придобивки, защото и Чашата, и духът не са от този свят, макар и Чашата да е изпълнена с плодовете на земните достижения на духа, с опита и знанията, придобити през живота му на Земята. В това е и смисълът на човешкото пребиваване на Земята. 

А всичко, сътворено от ръцете на човека, е обречено на разрушение. Животът е в Безпределността и неговите нишки могат да бъдат протегнати от сферата на сегашното обкръжение на човека, към бъдещите му съществувания, където животът няма да има край. Mоже ли да се примири духът с обстоятелството, че преживявайки на Земята 60 или 70, или дори 100 години, в края на краищата все пак ще умре и ще изчезне завинаги? И за какво е тогава животът, ако заедно с гибелта на планетата все някога ще изчезне и самото човечество? 

Ако приемем, че съществуването на човечеството като цяло е лишено от смисъл поради неминуемия му край, то по същия начин би било безсмислено и съществуването му във всяка отделна точка или отрязък от времето, отредено за цялото му съществуване. С такава чудовищна безсмислица разумът не може да се примири. И смисълът на живота е в това, че духът на човека е безсмъртен и много пъти се въплъщава на Земята, за да може накрая, завършвайки цикъла на своите превъплъщения върху нея, да премине на друга планета, стояща по-високо върху стълбата на еволюцията от тази, която изоставя. Смисълът на живота е голям, но се съдържа в самия процес на труда, а не в неговите материални резултати или плодове, видими за очите.

На хората е обещан вечен живот. Да се живее не в настоящето, не в бъдещето, а във вечното, ще означава победа над илюзиите на трите временни свята. Трябва да се разграничават елементите на вечното от тези на преходното. Животът е вечен, но формите на неговите прояви са временни. Субстанцията на материята е вечна, но формите, в които тя се изразява, са преходни.

Духът е вечен, но сроковете на неговите обвивки са ограничени. Космическите закони са вечни, но това, което се включва в рамките на тези закони и се обхваща от тях, се оприличава на голям поток на живота, течащ в безпределността Срочни са световете и системите от светове, както и галактиките, но Космосът, като такъв, е вечен, защото съществува в Безпределността Следователно, Космосът и духът на човека са по природа безпределни. Но ако съзнанието се свързва и отъждествява с физическото, астралното и менталното тела, то се потопява в сферата на преходното и се обрича на смърт. 

Единствено съсредоточаването на енергиите към Безсмъртната триада и пренасянето на съзнанието в нея създава условия за непрекъснатост на съзнанието или за съзнателно безсмъртие на духа. Нелепо е да се говори за безсмъртие на физическото тяло или на астралното, или на менталното, което макар и с по-продължително съществуване от останалите, но също е ограничено във времето. Само огненото тяло е безсрочно. Но за неговото оформяне трябва да се съберат съставящите го елементи. Тези елементи са утвърдените висши качества на духа, представляващи по същество изкристализирали в микрокосмоса на човека огньове. 

Утвърждавайки тези качества, човек събужда за вечен живот своята Безсмъртна триада. Трудно е да се приеме, че дори и най-блестящият интелект е само като един ярък фойерверк, бързо пламващ и бързо угасващ, докато и най-скромното и незабележимо качество на духа, например самоотвержеността, е като далечно слънце в пространството, неугасващо във вековете. Обикновено съзнанието на човека пребивава в нисшите проводници, здраво свързани с живота на Земята, затова то трябва по-често да се извежда от тях и да се насочва към висшите сфери. 

Високите размишления могат да доведат до значими достижения, което прави полезно използването на огъня на мисълта за оформяне на висшата триада. Безсмъртието е част от същността на огнената мисъл. Такава мисъл е освободена от емоциите на астрала и заблужденията на интелекта и ще помогне да се фокусират в кристали частиците на светещата Материя Луцида, влизащи в състава на огненото тяло. 

За опита трябва да се плати и колкото по-ценен е опита, толкова по-висока е цената. Но тъй като в бъдещето нищо друго освен опита не може да се вземе, то за не отнимаемата придобивка е приемливо да се заплати и по-висока цена. Без опит няма знание и ако понякога опитът се оказва прекалено горчив, това означава, че знанието, придобито чрез него, е особено ценно. Може дори да си поставяте въпроса на какво ви учи поредното събитие от живота или дадена среща. Потокът на живота не е реален, но учи на реално знание, както драмите на Шекспир в театъра. 

Сутратман, душата, е актьора, а животът е сцената. И трябва само да се разбере, че всичко ставащо на сцената е временно, както и всяка изпълнявана от сутратма роля. Приемайки текущия живот за единствена реалност, допускаме фатална грешка, защото приемаме призраците за действителност. Къде е, например, всичко онова, на което сме се радвали или от което сме страдали преди тридесет години? И хората, и обстоятелствата са си заминали от живота, чувствата са угаснали и всичко е приключено. 

Но преживявайки всичко това, тогава не сме се замисляли, както не се замисляме и сега, че „даже и това ще мине“. Ще отмине неизбежно и ще изчезне като дим, а сутратма, актьорът, сменила облеклото и грима, отново ревностно ще се вживява в новата си роля, забравяйки предишната и отново приемайки за реалност поредния призрак на Майя. Мъдростта учи да се разбира преходността на всичко заобикалящо, за разлика от това, което наричаме Вечна Основа на Живота. Защото върху нея се изгражда твърдината на духа, неговата обител, съществуваща вечно. 

…Може всичко да е било добре, докато си бил на Земята, но ето че е отхвърлено тялото и цялото привидно благополучие остава в миналото. С какво и как ще живее отдалият своя дух на земното, когато то изчезне безвъзвратно и той остане гол и бос, беден и лишен от всичко, в което е вложил сърцето и душата си? Така, забягвайки напред и проследявайки линията на вероятното си бъдещо съществуване, може да се види действителната ценност на това, с което живее човек и на което отдава своите мисли, чувства и сили. 

Като ги влага в непреходното, той си изгражда твърдина за духа, своя обител на Светлината. Но влагайки ги в преходното, построеното ще е „за разрушение от вихрите“. Земните дела са неизбежни и изискват време и сили, но, изпълнявайки ги, трябва да се държим така, както артистът изпълнява своята роля на сцената, не забравяйки нито за миг, че това е само игра, която той трябва да изиграе колкото може по-добре. Животът на земята е също само сцена, а истинското е извън него.

Жизнените обстоятелства обременяват много съзнанието и засенчват Светлината на висшето разбиране. Необходимо е нищо от плътното обкръжение да не се счита за свое, принадлежащо ти за винаги, а всички условия на живот да се разглеждат като нещо временно, подлежащо на отминаване, изменение и замяна с нещо друго. Бидейки вечен, духът се стреми да си създаде стабилни условия за живот, съответстващи на неговата природа: здрави домове, монументални паметници и произведения на изкуството, предназначени да издържат столетия. И пирамидите, и сфинксът, и много други паметници от древността са се строили да съществуват хилядолетия. 

Но времето е разрушило и разрушава всичко Така и в личния си живот всеки се стреми да заздрави и продължи това, което по своята природа е временно и преходящо. Обаче животът, променяйки непрекъснато външните условия, показва на човека нетрайността на това, което създава и че „няма никаква полза за човека от всичките му работи, за които се труди под слънцето“. Строи за разрушение от вихрите. Така отново и отново стигаме до извода, че за опора може да послужи единствено Камъкът на Вечната Основа на Живота, който или ще възкреси, или ще изгори; или ще създаде, или ще разруши. 

Всяко изпитание или укрепва съзнанието, или го отслабва. Хората се делят на победители и победени от външните обстоятелства. Възможно е да се наведеш под тежестта на живота или дори да се пречупиш, но този, комуто е отсъдено да бъде победител, извлича от всяко обременяващо духа обстоятелство необходимата за собственото му израстване енергия и става по-силен. Този процес е мисловен. Трябва само да се позамислиш на какво учи изпитанието, допуснато от Владиката. 

Всичко е вътре и не външното, а вътрешното обуславя едно или друго състояние на духа, ако е налице разбирането, че цялото злато на света и цялото земно благополучие няма да придаде спокойствие на духа, ако той е неспокоен. Значи, загубата или придобиването на жизнени блага не може да бъде основа на живота. Всички условия на живота, не зависещи от волята, трябва да се приемат като необходимост, като нещо, през което трябва да се премине, утвърждавайки спокойствието на духа и чрез него умножавайки Съкровището на Камъка, което ще вземем със себе в далечния път към звездите.

Начертаването на по-дълга линия мислено в бъдещето е критерий за мъдрост. Вечната и времената мисъл принадлежат към различни сфери. Мислите на суетата са много краткотрайни. Преходното се отличава от непреходното по продължителността на вложената в него мисъл. Има например книги, животът на които е много кратък, а има и такива, които преживяват векове и дори хилядолетия. Срокът на живот на книгите зависи от срокът на живот на мислите, съдържащи се в тях. Мислите, съдържащи се в Учението на Живата Етика, което е едно и също за всички векове и народи, се състоят от елементи на непреходното и за това не потъмняват през вековете. 

Не става дума за купчините от коментарии на тълкувателите, а за Основите на Първоучителите, които са вечни и неизменни. Блестящата нишка на Учението е протегната от миналото към бъдещето със своето съдържание от не умиращи мисли и постановки. Вечната мисъл цари в пространството над всичко, което е постоянно променящо се. По този начин е възможно в суетата на временния и ограничен живот да се внесат елементи на вечното и непреходното, ако не се ограничава мисълта в същия малък кръг, в който затварят хората своя кратък и ограничен живот. 

Осъзнаването на безпределния път, по който се придвижва към бъдещето човечеството като цяло и всеки отделен човек в частност, дава ключа за утвърждаване на непреходното, на елементите на безсмъртието в съзнанието на човека, въвличайки го в потока на вечния живот.Така човек става наистина безсмъртен, защото човек е това, което са неговите мисли. Изборът на крайни мисли или на такива от Безпределността зависи от човека, следователно и безсмъртието също зависи от него, тъй като човек е такъв, каквито са неговите мисли. Мисълта води и мисълта утвърждава. Затова и ударението се поставя върху мисълта.

Животът е в духа. Не в тялото, а в духа. А духът е вечен. Съсредоточавайки живота в тялото, което е крайно и смъртно, обричаме себе си на смърт. Съзнанието се намира между брега на плътта и брега на духа и може да се привлече и прилепи към всеки от тях. Приставането към брега на плътта е временно, докато приставането към брега на духа — завинаги. Бидейки в духа, може да се пристане и към брега на плътта, но само временно и без да се забравя, че духът на човека не е от този свят. Ние сме гости на тази планета. На нея няма нищо наше. Всичко на нея е на наше разположение само временно. 

Наше, обаче, Пътят към Безпределността, тъй като духът ни е безпределен и от вечността Да се разбере как чрез временното се утвърждава Пътят към Безпределността, използвайки Земята като трамплин за духа към сферите на Далечните светове, означава да осъзнаеш себе си като пътник по Големия Път на Живота. Трябва да замлъкнат мирските гласове, за да се чуе гласът на духа. Брегът на плътта притежава магнитна сила и привлича съзнанието към себе си. Но родината на духа го привлича към Висшите сфери. Арбитърът, решаващ избора, е съзнанието, а свободата на избора винаги остава за човека, за неговата свободна воля, на който и бряг да се намира той. Следователно, той може да се устреми към света на духа винаги, във всеки един момент. 

Формулата „Дошлият при Мен няма да изгоня вън“ показва тази отвореност към Висшите сфери, даваща възможност на човека във всеки момент да скочи от колесницата на злото, търкаляща се по брега на плътта и да се прехвърли в лодката на Светлината, плаваща по еволюционния Поток на Живота. Изборът винаги е свободен. За тази цел мигът мълчание преди всяко действие не трябва да се забравя. Това ще бъде мигът на освобождаване на затворената психическа енергия за нейното свободно, независимо, необвързано и самостоятелно действие в пространството. Трябва добре да се запомни, че обсебвателите от всички степени действат чрез подтискане на чуждата воля. Но Ние действаме чрез сливане на съзнанията, което оставя волята напълно свободна, а също и избора на пътищата.

Природата не се съобразява с формата, в която се проявява животът. Когато съзрее зърното и в него се съсредоточи цялата жизнена сила на растението, животното или човека, формата, дала на зърното живота, заключен в него, вече губи своето значение. Кората на планетата е осеяна с милиарди форми на носители на живот, които са оставени от жизнения принцип. Така и човекът, живеейки в тялото, съсредоточава и отлага в зърното на духа резултатите от своя жизнен опит и когато той е изчерпан и нови постъпления вече няма, животът в тялото губи своя смисъл и формата умира, а зърното преминава в нова форма, за да продължи нарастването на наслоенията от жизнен опит. 

Природата няма жалост към умиращата форма, както няма и към умиращия клас, дал своите зърна. Малко се съобразява природата и с това по какъв път става нарастването на наслоенията. Духо-монадата расте, обвивайки се с все нови и нови наслоения на опита и в това е целта на еволюцията на жизнения принцип. Всеки миг на Земята някой умира, отхвърляйки тази форма, в която е живял — своето физическо тяло. Смъртта е освобождаване от обвивката, станала негодна или изпълнила своето предназначение на Земята. Когато е събран целия опит, който може да бъде извлечен от човека, намиращ се в дадено тяло, по — нататъшното пребиваване в него губи своя смисъл и човекът го отхвърля като износена дреха. 

Процесите в природата са много целесъобразни, но човек често счита, че временното му пребиваване във физическото тяло е самоцел и се хваща за земното съществуване като удавник за сламка, предполагайки, че в него е всичко, заради което той съществува. Разбирането на смисъла и значението на земното пребиваване е необходимо за да се извлече от него това, което то може да даде, за да се продължи по-нататък по пътя, умножавайки получените придобивки в новите условия и в новите обвивки. По друг начин е невъзможно да се примири човек с живота и да се намери смисъл в това, че рано или късно ще се стигне до унищожение на физическата форма.

Ако се живее само в нея и само в нея се вижда възможност за проява на духа, то пред човека възниква чудовищна логическа нелепост, изход от която няма. Дори и ако се живее заради щастието на другите, при положение, че и те ще умрат, както ще умрат и всички, както ще умре и цялата планета, на която те съществуват, такова щастие, крайната цел на което е смъртта и унищожението, не може да бъде оправдано логически. 

Науката потвърждава, че нищо в природата не изчезва и не се ражда отново. Материята не изчезва и не се ражда отново. Не се унищожава и не възниква и животът. Материята, енергията и животът са вечни и цялата работа е в това, че човекът, в когото са съсредоточени космически и материята, и енергията, и жизненият принцип, е обвързал своята същност не с преходните форми на живота, а с това, което е непреходно, което съществува винаги и живее извън умиращите и раждащите се временни форми, в които се проявяват вечната материя, вечната енергия и вечният живот.

Бъдещето е мостът към Безпределността. Живеем във вечността, но илюзията, т. е. Майя, пречи да се види Вечната основа на Живота и да се застане върху нея. Временността на условията, водещи духа към Безпределността, дава основание те да бъдат разбирани като вехи по пътя към тази Безпределност. Временната природа на обкръжаващите човека условия може да се възприеме също така и като част от стълбата на Живота, водеща към постигането на вечността. Сегашното ниво на съзнанието не позволява да се обхване космическото величие на Безпределността Но духът е вечен и във времето постепенно се разкрива неговата дълбочина. Вечност и време са полюсите на едно и също нещо, между които духът се придвижва към Безпределността.

Човек може да възприема себе си като жител на малък дом или на дадена страна, или може да счита себе си като жител на планетата, но може и на Космоса. Където са мислите, там е духът. Сегашните моменти и сегашното обкръжение са само кратък преходен момент от миналото, което е без начало, към бъдещето, което е без край. Да осъзнаеш себе си единствено като актьор на сцената на живота върху Земята, означава да се приближиш към осъзнаването на Безпределността И сцената, и ролята са безсмислени ако се смята, че всичко завършва с тях. Но нищо не свършва, а продължава в безкрайното бъдеще, само че в друг облик и в друго обкръжение. 

Безпределността е забележителна с това, че в нея, в продължителността на времето, всичко е достижимо. Необходими са само труд и усилия, съгласувани с набелязаната цел. Не е възможно да се достигне до съвършенство на никое качество на духа, но да се набележи пътят към това съвършенство и да се приложи в живота поне една мъничка частица от което и да било, дори и най-трудното, най-недостижимото качество, е възможно винаги. И най-малкото зрънце от качествата на духа, в перспективата на Безпределността, ще покълне и ще достигне до гигантски размери. Защото бъдещето е неотменимо и неотнимаемо, както и утрешният изгрев на слънцето или утрешният ден. 

Но осъзнаването на все-достижимостта се постига с осъзнаване на Безпределността и на факта, че ние живеем в нея и че няма предел за растежа на могъществото на духа. Всичко е достижимо когато знаем, че цялото време, което съществува, е на наше разположение и може да ни послужи като стълба към осъществяване и на най-смелите дерзания. Всичко расте в безкрайността на времето, за да даде плод според семето, заложено в него. Всяко действие се стреми да се повтори и всяко действие е семе или причина на подобни действия в бъдещето. Това прави възможно да се създаде цялостно обкръжение от действия, съгласувани с Висшето и с това да се заложат семената на редица съзвучни и благоприятни за самия себе си и за околните следствия в бъдещето.

Човекът е прах и ще се върне в земята. Това твърдение обикновено отнасят към физическото тяло. Физическото тяло, след изоставянето му от съответния притежател, се разпада на съставящите го елементи и става част от тялото на планетата. Това става и с тънкото тяло, изоставено от човека. То също се разпада на тези елементи, от които е съставено и неговият собственик, освободен от това тяло, се издига по-нагоре. Когато настъпи срокът, по същия начин се отхвърля и менталната обвивка, а духът се облича, т. е. остава, в своето несменяемо и безсмъртно огнено тяло, което може да променя своя състав, да изтънява, расте и се разширява, но не се отхвърля вече от човека, от неговата Индивидуалност. 

Елементите на Висшата триада не подлежат на смърт и на разпад, като останалите форми. Смъртни са само физическото, астралното и менталното тела, макар че срокът на живот на всяко от тях е твърде различен, като най-кратък е животът на физическото тяло, след това на тънкото, а най-продължителен — на менталното тяло. Трябва да сме готови за смъртта на физическото тяло, а след това и на тънкото, и менталното тела. Формата трябва да умре и да се разложи на своите съставни елементи, на съответния за всяка форма план на съществуване, за да може духът, извличайки от всяка обвивка това, което тя може да даде на човека, да премине по-нагоре и събирайки там последната жетва, отново да се върне на Земята за нов опит и нови придобивки. 

По този начин всяко тяло остава в своята си сфера и в нея се разпада, тъй като се състои от нейните елементи, т.е. от материята на дадения план. Както изхвърляме износените стари дрехи, станали непотребни, така изоставяме и износените обвивки, прослужили своята служба и изживели своя срок. И не е никак мъдро да се съжалява за тях. На кого е нужно старото, износено, грохнало тяло? Новата дреха е по-приятна на всекиго, както и новото тяло. Дрехата я придобиваме, а тялото си изграждаме сами, кармически привличайки родствени частици от всеки план. 

По-особени са отношенията при физическото тяло, защото то се създава отначало в тялото на майката, но и тук кармическите връзки и сродството играят важна роля. След раждането, обаче, магнетизмът на духа се проявява вече по-силно и растежът на физическото тяло върви по линия на магнитното привличане на елементите от Земята. Следователно и физическото тяло в значителна степен зависи от духа, около който се създава. Не е възможно да се промени цветът на очите или косите, или ръста, но много неща са възможни.

Силният дух и в слабо тяло може много да направи, за да го укрепи и направи по-здраво. Ще дойде време, когато физическото тяло на човека ще бъде съвършено здраво и съвършено прекрасно, достигайки висша степен на физическо съвършенство и красота. Но това зависи от равнището на еволюция на духа. Има светове, където тази степен на еволюция е достигната, но на Земята това се случва в много редки случаи, когато завършващият земното си развитие дух достига последната възможна степен.

Духът насища със своите качества всички обвивки. Обвивките са временни, но качествата на духа са вечни. Независимо от това, качествата на духа се намират в постоянен растеж и изменение. Това се отнася както за добрите качества на духа, така и за лошите. Растежът на качествата не става сам по себе си, а под въздействието на волята и след нейното санкциониране на едни или други явления, или при нейната слабост. Качествата на духа са като нишки, протегнати от миналото, към безкрайното бъдеще. Поради това и техният растеж е безкраен. Само тъмните качества са ограничени от продължителността на съществуване на тъмната сфера, за която няма място в Безпределността. Тъмнината е временна, Светлината е вечна. Затова и светлите качества ще съпровождат човека през целия му път в Безпределността.

Нито една жива форма никога не е била цел на еволюцията, а е била само средство, използвайки което еволюцията върви към своите цели. Всички живи форми, от инфузорията до човека, живели някога, са умрели, както ще умрат и всички тези, които живеят сега. Те са обречени на унищожение, за да може еволюцията и усъвършенстването на новите форми да се придвижва напред. И да се съсредоточава смисълът на собственото битие в тази форма, в която е затворен временно духът на човека в дадения момент, значи да се обречеш сам на смърт заедно с формата. 

Но както в умиращото за нов живот зърно нищо не умира, така не умира и духът, независимо от смъртта на формата. Не умира и никога не е умирал и животът, оживяващ милиардите живели някога и живеещи сега форми. Именно тази не умираща същност на живота, във вечно раждащите се и умиращи негови външни форми, трябва да бъде осъзната дълбоко, преди да се пристъпи към утвърждаване на безсмъртието на духа. Този не умиращ живот е безличен, тъй като личността е символ на временното и преходното, т.е. на незавършеността на живота.

Трябва да се придобие умението да се съчетава неизменността и постоянството на целта с изменчивостта на външните условия по пътя. Пътникът от влака напуска мястото си във вагона, с което е свикнал по време на пътуването, след като то приключи. Напред е целта, а всичко останало е само поредица от вехи по пътя. По същия начин и различните минувачи, спътници и компаньони не могат да повлияят на целта, която е извън земния, астралния и дори извън менталния свят. Тя е над всичко ставащо в тях и съзвучните им обвивки. Когато по време на сън човек осъзнава, че преживяното е само сън, това е победа на съзнанието над сънищата. 

По същия начин и осъзнаването на земните и надземните заблуди на Майя ще бъде победа над нея. Но обикновено всичко това се приема за реалност, забравяйки, че действителността се разполага извън покривалата на Майя. Целта на пътника по Големия път е далеч зад пределите на очевидността. В трите нисши свята нищо не ни принадлежи и нищо не можем да вземем със себе си, но преминавайки през живота на Земята всички се стремят да вземат колкото могат от всичко, макар че е немислимо то да се отнесе със себе си по пътя.

Пътят е безкраен, но земният е кратък. Кой е за предпочитане — краткият отрязък от пътя или този, който няма край? Ако разглеждаме краткия отрязък от пътя не сам по себе си, като нещо самостоятелно, а като част от Големия път в Безпределността, то и този къс отрязък ще придобие вече не временно, а също трайно значение, но не поради продължителността си, а като необходима част от това, което няма край. И тогава временното става израз на вечното, крайното на безкрайното, пределното на безпределното. 

Сам по себе си този отрязък е лишен от всякакъв смисъл, но като част от Големия път придобива най-дълбоко значение. По този начин всичко може да бъде продължено в безкрайността: всяко действие и всяка мисъл, превръщайки ги в звена от веригата, протегната от миналото, нямащо начало, към бъдещето, нямащо край. И във властта на човека е да сътвори всяко звено от най-чист и благороден метал. Веригата от причини и следствия или въжето на кармата се състои от множество нишки, всяка от които се вплита във въжето от човешката воля. Да се избират елементите, влизащи в нишката, може по собствена воля. И всеки от тях продължава в бъдещето, превръщайки се в негова неразривна част.

Колкото интересен и необикновен да е бил човешкият живот, той завършва със смърт, с което се прекратяват и всички начинания и намерения на човека, засягащи неговата личност. Личността умира с тялото. Затова е много полезно на всички лични дела да се гледа като на явления с ограничена продължителност, в рамките на едно дадено въплъщение.

Добре е да се разграничи в съзнанието това, което обкръжава човека и продължава за него само един единствен живот в тялото, от това, което продължава с него и зад пределите на смъртта на тялото. Нито тялото, нито облеклото, нито вещите могат да се занесат в Надземния свят. Нито въжделенията, нито страстите, нито раздразнението, нито страхът, нито привичките, нито слабостите и всички преживявания на астрала могат да се вземат в Дева Чан, защото там няма да има астрално тяло и това, с което то живее. 

Много ненужни неща висят на гърба на пътника по Големия път, обременявайки ненужно неговия ход. От ненужните вещи освобождава смъртта, но по какъв начин ще се освободи човек от злобата, страха, похотта? Трябва да се пристъпи към освобождаването от този тежък товар незабавно, още от този момент. Само елементите на непреходното могат да се вземат спокойно в далечния път. И това са качествата на духа, но от светлата скала, даваща възможност на Висшата триада да се прояви и живее съзнателно на своя план.

Колко труд, колко грижи, колко преживявания — и всичко това само за да се сменят с нови и да бъдат забравени още в този живот, да не говорим за следващите. Но с това Ние не проповядваме равнодушие и безразличие, а само целесъобразност и съизмеримост. Не е ли по-добре да се насочат силите към това, което не изгубва своето значение във времето, а обратно — нараства, усилва се и придобива все по-голям смисъл? Към тези явления, притежаващи много продължително съществуване, се отнасят качествата на духа, които растат или се смаляват в зависимост от възхода или упадъка на духа. 

Например, страхът или мъжеството ще съпътствуват човека от живот на живот, нараствайки или отслабвайки по сила. При това малкото зрънце от един живот може да даде огромни кълнове в следващия и това е добре, ако семето е било добро. Защото растат и плевелите. Външния човек се ражда, расте и старее в рамките на всеки живот, но вътрешната му същност остава почти неизменна, ако не се въздейства съзнателно на това. Например при алкохолика може да се наблюдава много бърз упадък на духа, докато при ученичеството възходът ще бъде ускорен. Две възможности за развитие има у всеки човек и трябва да се помисли за това какво е значението на всяка от тях.

Отдавайки земното на Земята, а на хората това, за което те молят, трябва да не се забравя, че всяко съприкосновение със земното е подобно на сифон, който се стреми да засмуче съзнанието в своята сфера. За това е необходимо в момента на съприкосновението да не се позволява на съзнанието да излиза от своята сфера, разглеждайки всичко ставащо сякаш отстрани и не позволявайки на себе си да вибрираш астрално в унисон със ставащото.

Ако слепецът води слепеца и двамата ще паднат в ямата. Ако се потопиш в малкия личен свят на ограничеността на някого, твоят свят, установен с труд ще бъде нарушен. Тук именно, както никъде другаде, се прилага древното правило за духа: да бъдеш в света, но да не бъдеш от този свят. Сърдечното участие още не означава разтварянето на собствения свят в чуждото съзнание и неговата суета. 

И, помагайки на хората, трябва грижливо да ограничим от тях светилището на духа, защото ще влязат и ще стъпчат светинята, а свещения пламък, горящ в него, ще угасят. Можеш да отдадеш душата си на своя близък, но не духа. Духът се предава само на Владиката. Душата се отдава на разпъване заедно с тялото в земния свят, но духът и неговото царство не са от този свят и целта на всички земни страдания има в предвид само едно — освобождаването на духа от всичко, с което е свързан и прикован, подобно на Прометей към земята.

Няма да се уморя да повтарям, че всичко земно е временно и преходно, докато не осъзнаете слабостта и призрачността на всички земни устои. Особено характерни със своята бързо-преходност са чувствата на астрала. Той живее единствено с изменчивостта на своите преживявания и е във властта на тяхната полярност или двуполюсност. След очарованието винаги следва разочарование, след любовта — равнодушие и забрава, след дружбата — загуба на приятелство. След едно — неговата противоположност. Така и живее съзнанието, потопено в смените на астралните състояния, от един полюс до другия, без да има силата да се установи нито на единия. 

Затова съзнанието трябва да се принесе в областта на Безсмъртната триада, която е над обличащите я обвивки или с други думи — да се родиш от духа. Колко пъти в течение на живота се е изменяло астралното и менталното състояние на съзнанието, т.е. чувствата и логиката. Колко различно е било в сравнение с настоящото, ако вземем например един момент с 20 годишна давност. Така и в обикновения живот може да се разграничи временното от постоянното. Към последното ще отнесем и всичко, което ни свързва с Йерархията и ще се утвърдим в него. Опората е само една, Учителят. Върху този Камък от Вечната Основа на Живота ще строим своя дом за духа. 

Добре е когато няма за какво да се задържиш на Земята, защото тогава е много по-лесно откъсването от нея и сближаването с Нас. Зад нас е същия Владика, а когато всички сме заедно, по-леко ще преживеем неблагополучията на живота. Ще преживеем всичко, за да достигнем. 

Понякога е полезно да се помисли за смъртта, особено когато се налага да се поукроти триумфът на суетата в текущия живот. Разбира се, земното — на Земята. Дългът пред хората и Земята трябва да бъде изпълнен, но ако съзнанието се въвлича постоянно във водовъртежите на личните преживявания и обкръжението започне да му се струва като прекалено реално и съществуващо само за себе си, то мисълта за смъртта веднага поставя всички явления на тяхното действително място. И става ясно, че всичко, което заобикаля личността, колкото и реално и значително да изглежда, веднага загубва своята сила да въздейства на съзнанието когато то вижда, че в момента на смъртта или при нейното приближаване земните дела губят своята значимост и заемат истинското си място в малкия кръг на своите прояви. 

Става дума преди всичко за личните дела и личния живот с цялата острота на неговите преживявания. Свръхличните дела по своята продължителност могат да надхвърлят далеч пределите на един живот и продължават да живеят дълго след физическата смърт на човека. Ето защо, за да се отдели преходното от непреходното, временното от вечното, важното от незначителното, действителността от суетата, свръхличното от личното, истинското достояние на човека от това, което му се дава временно, трябва да се помисли за смъртта, т.е. за момента на освобождаване от земното.

Трябва да почитаме Великите Дейци на Общото Благо за техните дела и да разберем, че ако не са били те, светът би потънал в мрак. Подражавайки им, влизаме в орбитата на техните дела, далеч не свършващи със смъртта на всеки един от тях. Мисълта насочена към велико дело, освобождава съзнанието от тъмницата на личния затвор. Движейки се по върховете не се докосваме до мрачината на котловините, а до атмосферата на върховете. Крилата се дават за летене.

Времето лети неумолимо и води към завършека на всичко, което е временно, от което става разбираемо твърдението, че всичко временно не заслужава да се потопи съзнанието в него и да му се отдава изцяло сърцето. Трябва все някаква част от съзнанието и сърцето да се остави и за непреходното. С растежа и разширяването на съзнанието неговият фокус все повече се пренася от временното към вечното, при което, разширявайки все повече кръга на въздействие, става натрупване на елементи на безсмъртието в Чашата. 

Говорейки по същество, това, именно, представлява и целта на земните въплъщения, тъй като нищо друго от земното въплъщение духът на може да задържи със себе си, отхвърляйки при всеки цикъл на инкарнация всички свои временни обвивки. Изключвайки напълно собствеността и вещите, човек не може да вземе със себе си дори телата и обвивките си по пътя към безпределното. Разбирането на това довежда до осъзнаване смисъла на нещата и на всичко онова, което заобикаля духа в неговите странствания през всички светове. 

А тези светове, както и обвивките, са временни също. Безвременен е само Огненият свят. В него живеят хората от Огнената мъгла, която е мъгла само за недостигналите до нея, докато за осъзналите я е най-прекрасното нещо. Повтарям — за осъзналите я, защото единствено осъзнаването приближава до този чудесен свят. За възможностите на Огнения свят, макар и отдалечено, може да се съди по най-високите върхове на творческата мощ на изкуството и висшето знание. Те не са ограничени от нищо. 

Много се скърби за неща, които не заслужават това и много грижи се полагат за усъвършенстването на това което не може да бъде усъвършенствано. Много са напразните усилия. От всички отминали дела, от грижите и скърбите остава единствено товарът и освен него нищо друго не може да се вземе за по-нататък. Тогава защо трябва да се привързва съзнанието към това, което е неустойчиво, колебливо и подлежи на изменение. Всичко, на което може да се опрете, е съсредоточено вътре, тъй като външното, изменяйки се си отива, а вътрешното остава с нас завинаги. В обвивките няма и не могат да се отлагат елементите на непреходното. 

Те се събират чрез обвивките, но съхраняването на всички придобивки е в Чашата — единственото вместилище на всички постижения. Обвивките са само оръдия на процеса. За това е много важно да се осъзнае временността на обвивките и постоянството на това, което пребивава в тях и се проявява чрез тях. Това е Наблюдателят, висшето Аз на човека или самият той. Да се разграничи Азът от обвивките, които го обличат, ще бъде задача за духа, намерил своя път. Когато Азът не се отъждествява с обвивките и техните движения, те могат да бъдат отделени заедно с характерните им явления и да бъдат наблюдавани отстрани, като сцена, на която Сутратма е актьор, а животът е драмата. Драмите и ролите се менят, но актьорът остава един и същ. 

Сутрин можете да си задавате въпроса: „Какво ми готви идващият ден?“, помнейки при това, че каквото и да ни готви денят, той също ще отмине, както е отминавал и вчерашният и тези преди него. Ще премине и следващият, и цикълът на живота ще премине, и цикълът на циклите, отнасяйки в миналото всичко, което са донесли, оставяйки единствено придобития опит в отлаганията на Чашата. Бидейки вечен, духът не иска да се примири с преходността на обкръжаващото го и постоянно се стреми да го задържи до себе си, опитвайки се да въплъти във временни форми идеята за вечното. 

Този стремеж е запечатан в пирамиди и сфинксове, в паметници и огромни надгробни могили на отдавна умрели вождове, в статуи и каменни изваяния. От праха на земята издига за себе си духът тези паметници на отминали животи, но истинското и неразрушимо хранилище на всичко, през което е преминал духът, е Чашата. Извън нея той няма повече нищо свое от това, което е било или ще бъде. Негови са само личният опит и паметта за отминалите животи, пълният свитък на които все някога ще се разгърне пред него от горе до долу. Наследството на духа не е на Земята, а в Безпределността, защото ще дойде времето, когато малката планета ще изгори или ще замръзне в пространството, подобно на Луната.

Необходимо е духовното да превишава земното, защото в противен случай има регрес. Две сили действат постоянно в човека — едната го дърпа надолу, а другата нагоре. Едната от тях винаги надделява. Поглеждайки даден човек, може да се каже кое е надтежало. Така може да усеща и знае за себе си и всеки един. Ще бъде добре ако преобладаваща е силата, увличаща нагоре. Изборът зависи от волята, която винаги е свободна да го направи. Ние сме направили този избор отдавна и го следваме неотклонно. Не може да има колебания за правилността на избрания път. Може да не достигат силите, може да има изпитания и трудности, но направлението и пътят остават неизменни през всички животи. В това е особеността на предопределения ученик. В това е силата на постъпилите във Великото Служене. В това е смисълът на Великото Дело. Осъзнаването на това бележи чертата, след която вече връщане няма.

Всички земни вещи с времето стават негодни, което е едно постоянно напомняне за това, че всичко видимо за окото е крайно и временно. Не може гледащият и гледаното да бъдат едно и също.Те са разделени и разединени. Да се пренесе съзнанието от това, което вижда гледащия, в същността на гледащия и да се слее с него в едно, ще бъде достижение от Висшите степени на Съкровеното знание. 

Разбирането, че животът е само игра, вече приближава човека към решаването на най-важния въпрос от неговото съществуване на Земята, а именно: приближава го към разкриването на самия себе си, на своята същност, непреходна и нерушима във времето. Старее и боледува тялото, но духът е нерушим. Горещото сърце не познава старостта. Да се живее в духа означава да се живее извън времето и неговото разрушително въздействие върху всички преходни форми. Нека всяка смърт, разрушение и завършек на това, което е вън, да послужи като потвърждение за нерушимостта и вечността на духа, не преминаващ през вековете.

Има два вида дела: едните живеят малко и бързо умират, другите не умират и след векове. Добре е когато човек отделя време и място за делата, които не умират. Който е разбрал в какво се крие смъртта и безсмъртието на нещата, може да се отдаде на служене на това, което не умира. Който на каквото и комуто служи, с него и ще пребъде. Безсмъртните се обкръжават с безсмъртно — и мисли, и предмети, и дела. 

Много трудно е да се съвместят в съзнанието и да се уравновесят космичното и земното, вечното и личното, непреходното и преходното, но е необходимо. Едва тогава всяко нещо от обикновеното човешко съществуване ще намери своето място в общата схема и ще бъде осмислено. В Космоса съществува целесъобразност, на която се подчинява съществуването дори на тревите и цветята, а още повече — животът на човека. 

Когато човек разбере целта на своето съществуване на земята и го съчетае с целесъобразността на цялостния живот на планетата, тогава ще може да придобие толкова необходимото му равновесие между вечното и временното и да осъзнае временното като неизбежен път към вечното, т.е. като мост към Безпределността. Духът е вечен, зърното на духа е вечно, но всички негови наслоения, всички обвивки на духа, всички форми, в които той се облича, се намират в процес на постоянно изменение и нарастване на влизащите в тях елементи.

Хората винаги са строили усилено и старателно жилища и градове, които днес лежат в развалини. Така ще се покрие с вода или пясък и всичко това, което днес се съгражда от човечеството. Нека тази смяна на гнездата на цивилизациите и центровете на култури послужи като нагледен пример за различието между вечното и преходното. Необходими ли са, в такъв случай, още усилия за изграждане на нови постройки и съоръжения и през този век, щом като всичко ще послужи за разрушение от вихъра? 

Да, необходими са, но не като самоцел, а като средство за нарастване опита на духа и неговите способности за космическо творчество, което е бъдеща съдба на всеки дух и изисква усвояването на всички възможности, предоставени от живота на Земята. Нито едно усилие или находка не остават безплодни, а всичко ще бъде използвано някога и всяка придобивка ще се превърне в творческа възможност. Създателите и строителите на световете е трябвало да преминат през дългия стадий на човешката еволюция, за да станат такива. Владиците водят еволюцията към Висшето творчество на живота, за блед пра-образ на което служи всичко това, което твори днес човекът на Земята.

И така, ако приемем, че смисълът на всички дела, над които се труди човек под слънцето, се заключва в самите дела, то всички те са лишени от смисъл, защото всичко на Земята е обречено на унищожение във времето и тогава животът на човека става безсмислен. Но ако се приеме, че духът на човека е безсмъртен и че трудът изостря, изтънчва и натрупва способности и таланти на човека, отлагайки нетленните и неунищожими във времето натрупвания в Чашата, като кристализира в нея съкровищата на неговата превъплъщаваща се Индивидуалност, докато смъртната личност е само слуга на своята Неумираща триада, то всичко творимо от човека придобива най-дълбок смисъл и значение. 

По такъв начин смисълът или безсмислието на живота зависят от познаването на Основите от човека. Хората се лутат безсмислено по планетата, защото са отхвърлени Основите на истинското Знание. Някога Казах: „Каква е ползата за човека от всичките му трудове, с които се труди под слънцето?“, а сега ще добавя: ползата от труда е огромна ако се знае, че чрез него се натрупва необходимият опит, но вече не за земното, а за комическото творчество. Духът твори в пространството чрез мисълта, на основата на знанието, придобито чрез опита на дълга поредица от въплъщения на Земята. 

В това е и смисълът на съществуване на човечеството на Земята. Но земята е само степен или етап от безкрайния път на човечеството от звезда към звезда. Велико е предназначението на човешкия дух. А големият смисъл на труда е в това, че довежда човека до безкрайните възможности на Космическото Творчество.

Ако попитате хората с каква цел вършат едно или друго дело, ще получите най-неопределени отговори. В най-честия случай плановете на хората не надхвърлят един ограничен отрязък от време, а в много редки случаи и повече. Съвсем малко са тези, при които намеренията надхвърлят дадено въплъщение. Но нишката на живота е протегната в Безпределността, а заедно с тази нишка и всичко това, което върши човек. Трябва само да се осъзнае непрекъснатостта на всичко, което става наоколо, непрекъснатостта на жизнения поток. 

А той се влива във Вечността, както се влива река в океан. За Вечността и Вечния живот е говорено много на хората от Владиците, но баналната очевидност е заслонила със себе си огнената действителност. Това налага отново да дойдем в света, за да отворим отново очите на хората за Вечната истина на съществуващото. Учудващо е колко бързо забравят те Основите, които са им преподадени, затрупвайки ги със собствените си измислици. Достатъчни са два три века, за да бъдат покрити Основите с не научни наслоения. Истината е проста, но е трудна за приложение в живота. 

Къде по-просто е да се подмени тя с външен декор и безсмислено използване на измислени правила. След правилата идва непререкаемата догма и мъртвата буква застава на мястото на Основите.Така е било винаги, но, за да не подмени разсъдъкът пътищата на непосредственото познание със себе си, всеки има и сърце, и всеки има възможност да намери правия път към Нас. На дошлите няма да бъде отказано. Нашите Призиви пронизват пространството, но да дойде трябва всеки сам, със собствените си крака и сърдечен устрем.

За да се откъснат от суетата и съблазните на обикновения живот, подвижниците са се оттегляли в горите и пустините, където в уединение са намирали възможност да се освободят от всичко пречещо на духовното им развитие. Но сега трябва да се намери равновесното положение или златната среда между земното и небесното, така че и земното да не се забрави, и висшето да не претърпи ущърб. Този път са го нарекли „златен“, но по-добре е ако се оприличи на „тясна пътека, водеща в живота“. 

Разбира се, че и земното се нуждае от внимание, и то трябва да му бъде оказано в необходимото време. Бедата не е в това, че човек си позволява да мисли усилено за нещо, а в това, че, мислейки усилено за нещо, той не намира в себе си сили да се откъсне изцяло от тези мисли и да ги замени с други. Недопустимо явление е мислите да се натрапват на съзнанието въпреки желанието или решението на волята. Дисциплината на мислите е едно от основните условия на ученичеството и образът на Учителя може много да помогне да се насочат те в необходимото направление.

От една страна е невъзможно да се откъснеш от Земята, а от друга и да се потопиш в земното изцяло. Тази двойка противоположности е най-трудна за уравновесяване. Животът си има своите грижи и задължености и те трябва да се удовлетворяват, но и за Надземното и Висшето не трябва напълно да се забравя. Учителят може да помогне да се намери пътеката на равновесието. Терзанията на духа са неизбежни, както и на тялото, и трябва да се намери някаква опорна точка, за да не могат нито едните, нито другите да преградят Пътя. 

Тази опора ще бъде Учителят. При всички трудни случаи трябва да се обръщаме към него. Твърде много неща са недостъпни за земния ум. Това не трябва да се възприема, обаче, като възлагане, инертност и липса на самодейност, а като напълно осъзнато съвместно движение в бъдещето. Заедно — и това е всичко. Разделеността е една от най-опасните илюзии, защото на нейна страна е очевидността и усещането за самотност. Убедеността в несъмненото, т.е. незримото присъствие на Учителя, въпреки очевидността, ще бъде признак за избраност на ученика.

В своя вътрешен живот всеки трябва точно да определи кое принадлежи към елементите на живота, кое е временно и кое непреходно. По-големите грижи и внимание трябва да се отделят, разбира се, на последното, т.е. на елементите на непреходното, но обикновено става обратното и човек преследва това и жадува това, което не може да задържи за дълго. Тази особеност на нещата, които заобикалят хората трябва да се разбере докрай. Само тогава може да се каже: „Не виждам вещи, които да притежавам и не познавам земни явления, които да властвуват над мен“. Това, именно, ще бъде и Освобождаването от илюзиите на Плътния свят.

Трябва постоянно да се повтаря мислено твърдението за преходността на текущия момент. Иначе ще остане впечатлението, че това, което особено силно обременява съзнанието, никога няма да премине. Затова не трябва да се забравя, че, преди всичко, не съществува вечно изпитание и че животът в тялото е с ограничен срок. Значи все някога трябва да се разделим с тялото и неговото обкръжение в плътния свят. Такова утешение може да не е много убедително, но все пак мисълта за смъртта ще поотслаби звученето на суетата. По-важен е въпросът за това с какво ще заминем и какво ще вземем със себе си.

По-лесно е да се отхвърли това, което обременява, отколкото това, което е приятно и което създава илюзията за преходно благополучие. Когато сме в хотел нищо не смятаме за свое, тъй като знаем, че след един два дни ще заминем. Също и времето, прекарано попътно в някой град, не приемаме като нещо постоянно. По същия начин и всички останали събития от земния живот завършват след определено време. Ако се гледа на всичко ставащо като на мяркащи се случайно пред погледа ни пейзажи по пътя към бъдещето, те не биха привличали прекалено вниманието към себе си и не биха задържали вниманието с причинените от тях неудобства. Заради бъдещото Освобождение бихме могли да се примирим и с причинените по време на пътуването неприятности. Защото напред е Светлина, а не тъмнина. 

На преходното не трябва да се отрежда първо място в съзнанието. Моят свят и Моето дело са над всичко. Преходното бързо ще отмине и ще се замени с ново, също преходно, но Аз ще пребъда вечно. Затова Моето се поставя като глава на ъгъла. Построеното върху Моята основа ще бъде здраво и няма да се колебае от изменчивите външни услoвия. Така се изгражда твърдината на духа. На хората много им се иска да построят нещо, което е неразрушимо от времето. Но духът, който е извън времето, е отхвърлен, а всичко останало се руши. Обърнете внимание колко е неустойчиво всичко и как е невъзможно да се опрете и да разчитате на нещо. Затова трябва да се строи в духа. 

Домът на духа ще устои срещу земните и срещу астралните вихри. Всичко трябва да се пренесе в него, всички ценности да се съсредоточават и съхраняват в него. Нелепо е да се събира каквото и да било някъде вън от стените на Дома на духа, тъй като вихрите на времето ще унищожат всичко събрано. Можем да го наречем и Цитадела, може и Кула на духа. Не е работата в названието, а в същността на построеното. Най-невидимото, най-тънкото, най-неосезаемото и духовното се оказва най-здраво и най-устойчиво. Кулата на духа, която строите, не е самотна. 

Такива има много разпръснати по лицето на Земята. Стражевите огньове, запалени на тях, се виждат от далече от Нас. Тези огньове, свързвайки се и обединявайки се, образуват защитната мрежа на планетата. Към тези огньове се устремяват и Нашите лъчи от далечната ни Твърдина. Когато настъпи времето, огнените енергии на Светлината ще се предават чрез тези кули. Всеки, който върви с Мен, трябва да разбере своята отговорност за съдбата на планетата, защото всеки вървящ с Мен е Мой помощник и взема върху себе си част от Моя товар.

Докато всичко не бъде пренесено вътре и на външното да се отдаде само толкова, колкото е необходимо, висшето „Аз“ не може да се прояви. Затова всичко, което се дава на човека, включително и тялото, е временно, за да не се привързва той към нищо и да разбере, че неговото истинско достояние е вътре и че на вътрешното трябва да се даде превес пред външното. Този, който се хваща за външното, опитвайки се да го задържи и да изпълни с него живота си, рано или късно, но неизбежно, ще претърпи крушение на всичко, защото всичко външно се отнема от човека, когато настъпи времето за това. 

Но вътрешното остава. И ако то е било на заден план, ако за него не са отделяни време, място и грижи, човек си заминава празен, нямащ какво да вземе със себе си и с какво да живее там, където отива. Не за душата си трябва да се грижи човек, а за духа, защото това, което обикновено се разбира под душа, е свързано с временната и смъртна личност на човека и неговите временни обвивки, докато духът — това е Висшата му Триада, която е безсмъртна. Много се мисли и много се говори за безсмъртие, но все още това явление е напълно неразбрано и много търсят безсмъртието не там, където трябва и не в това, в което се проявява. 

Безсмъртието, за което говорим Ние, е свързано със съзнанието и неговата непрекъснатост. Когато съзнанието е изцяло съсредоточено на външното, което само по себе си е временно и не дълговечно, тогава и съзнанието е обречено да прекрати своето съществуване заедно с края на външното, към което е прикрепено. Царството, за което някога е говорено и което не е от този свят, включва в себе си богатството на вътрешния свят на човека и неговия живот във Висшите сфери, които са сфери на духа, където животът не се прекратява със смъртта на тялото и съзнанието може да запази своята непрекъснатост. 

Но да се живее на Земята животът на духа е невъзможно без откъсване от външното обкръжение и пренасяне на съзнанието и мисълта в сферите, които не са от този свят. Когато това е постигнато в една или друга степен, трябва да се установи равновесие между живота в тялото, свързан с изпълнението на собствения дълг и всичко, което изисква живота в обществото, и постоянната връзка със своето висше „Аз“ и света, към които то принадлежи. Да се остави Земята означава да се загуби почвата под краката; да се потопиш в земното пък значи да прекъснеш връзката си с Висшето. Затова отдавна е бил посочен Златният път на равновесието, като единствено правилно решение на този сложен и труден проблем.

Полезно е да се разграничи временното от преходното в съзнанието, за да се види, че всичко временно подлежи на замяна и заминаване, докато непреходното продължава да живее векове сред обречените на смърт явления. Мисловните творения на Великите духове продължават да съществуват векове след смъртта на техните тела. Столетия се запазват и великите произведения на изкуството, макар че творците им са слезли отдавна от сцената на Земята. Да се види непреходното в преходното и да се отдадат сърцето и мислите на непреходното, ще бъде правилно решение на проблема на живота и пряк път към осъзнатото безсмъртие на духа.

Особено полезно е да се научим да намираме в себе си, да откриваме, различаваме и отделяме елементите на временното и преходното от елементите на непреходното, елементите на безсмъртието. Всички неща, които притежаваме, са отпечатани в съзнанието във форми, както и настроенията, и радостите, и огорченията, и всичко това, което се случва в обикновения живот. Всичко това е временно. 

Но съществуват и качества на духа, пренесени от миналите животи, има стремежи от висш порядък, има знания, свързани с живота не на тялото, а на духа, има много други неща, отнасящи се към елементите на непреходното, които човек отнася със себе си, извън пределите на даденото въплъщение. Обогатявайки и увеличавайки тези елементи, умножавайки ги съзнателно, човек събира на Земята това богатство, което е неотнимаемо от смъртта на тялото, което ще го съпровожда по-нататък и което ще му даде възможност за съзнантелно пребиваване във Висшите Сфери на Надземния свят. Това са и елементите на безсмъртието, довеждащи до осъзнатия вечен живот в духа, до безсмъртието на духа.

В микрокосмоса на човека се наблюдават два вида явления: първият се отнася до преходните, смъртните, обречени на крайно и ограничено съществуване неща, а вторият — до непреходните, безсмъртните, обуславящи вечния живот на духа. Съзнанието може да пребивава и в двата вида от тези явления. При потопяването си в първия вид то свързва себе си с това, което е смъртно и обрича себе си на смърт. При потопяването си във втория вид то се приобщава към безсмъртието или вечния живот. Тялото и всички останали обвивки са смъртни. 

Висшата, превъплъщаваща се триада е безсмъртна. На кое ще отдаде предпочитание човек и към кое ще се устреми е от голямо значение, тъй като това обуславя неговото безсмъртие или смърт. Следователно, събирането на елементите на смъртта или безсмъртието около фокуса на съзнанието на човека определя неговата съдба. Тялото е смъртно, астралното и менталното тела също са смъртни и само огненото тяло е непреходно. Всичко, което е свързано с живота на съзнанието в неговите смъртни обвивки, ще си отиде заедно с тези обвивки и ще бъде отхвърлено, както се отхвърля и физическото тяло. Затова и обвързването на съзнанието с тях означава да обречеш себе си на смърт. 

Елементите на непреходното или на безсмъртието се съсредоточават във Висшата триада и те могат да бъдат съзнателно, настойчиво и упорито събирани през земния живот, за да има достатъчно материал, за съзнателен материал в сферата на духа. Седящият на брега на реката и наблюдаващ нейното течение не се отъждествява с реката. По същия начин е възможно, наблюдавайки всичко ставащо в собствените обвивки, да не се отъждествяваш с този непрекъснат и неспирен поток, тъй като Гледащият потока не е самия поток. По този начин е възможно да се отдели в себе си вечното от временното и да се утвърди вечното, постоянно умножавайки и прибавяйки елементи на непреходното. 

Много важно е при това да се разграничи своята земна, временна личност от своята извънвременна индивидуалност и според силите постепенно да се пренася фокуса на съзнанието в нейната сфера. Основите на Учението на Живота са елементи на непреходното. Йерархията на Светлината е безсмъртна и всичко, отнасящо се до нея, до учителите на Светлината и до Учителя на всеки ученик, представлява явление от същия порядък. Агни Йога е Учение за безсмъртието на духа. Събирането на елементи на безсмъртието не освобождава човека от дълга му пред хората, а обратно — задълбочава неговото осъзнаване на отговорността му за тях и за цялото човечество, разширявайки с това сферата на приложение на всичките му енергии.

Елементите на безсмъртие, събрани от човека, изискват осъзнаване. Дори и самото безсмъртие се заключава в задържане на съзнанието при смъртта на обвивките. Качествата на духа, които той носи със себе си, вече са отбелязани с печата на непреходното, защото човек се въплъщава в тялото заедно с тях и ги взема със себе си, когато го напуска. Всички свои качества, способности и наклонности човек донася от предишните си животи. Някои ще кажат, че това не е така и че тези свойства се наследяват от родителите. Но нека ги запитаме: от кого е наследил своя талант Пушкин, или своя гений Ломоносов, или своята мъдрост Платон? 

Гениалността не се предава по наследство, а човек я донася със себе си от предишните животи. По такъв начин свойствата на характера, способностите, склонностите, слабостите и пороците — всичко това са натрупвания от миналото, надживяващи обвивките на човека и съхранявани в Чашата през всички въплъщения. Духът е нерушим, безсмъртен и вечен, независимо от това осъзнава ли това човек или не и в събраните в миналото натрупвания се проявява тяхната непреходна същност, променяща се във времето и нарастваща в посока към Светлината или към тъмнината. Духът може да натрупва както положителни, така и отрицателни свойства. 

Осъзнаването на тези свойства в себе си, не изчезващи със смъртта на обвивките и запазващи се в Чашата, отваря очите за елементите на безсмъртието, събрани вече от човека в миналото и оставящи с него и в бъдещето. Може да се издигаш нагоре, събирайки светлите качества на духа, а може и да се спускаш надолу, засилвайки и увеличавайки тъмните. Тъмните духове от високите степени също притежават свое безсмъртие, наистина ужасяващо и крайно, но все пак безсмъртие. Задачата на ученика е целеустремено и съзнателно събиране, чрез работа върху себе си, неуморен труд и хилядолетни усилия и устременост, на светлоносни качества на духа в безсмъртното хранилище на Чашата.

Опитният пътник се радва на условията, освобождаващи го от въображаемите качества и достижения и приветства изпитанията. Нека по-добре да остане малкото неотменимо, отколкото купчината обломки от въображаеми придобивки или чуждото преуспяване, възприемано като свое, което нерядко се случва. Пламъкът на горящото сърце често разпалва ответни временни огньове в сърцата на заобикалящите го и дори у срещнатите случайно — огньове, които пламтят докато запалилите ги сърца се намират наблизо. Но стига само да се отдалечат и огньовете угасват, ако не е имало собствени натрупвания.

Затова е по-добре да вървиш сам, утвърждавайки поне малкото, но свое собствено, отколкото да се возиш в каруцата на чуждите успехи. Колко случаи знаем, когато човек си въобразява, че е постигнал нещо, че знае нещо, че върви по Пътя. Но щом светилникът, пробудил неговото спящо съзнание, се отдалечи и то угасва, потапяйки се в мрака на разочарованието, отричането, подигравките и оставайки с разбитото корито.Трябва да се цени бисерът в собственото съзнание, като се прилага Учението в живота. Нека бъде отнето всичко, но не и нетнимаемото, утвърдено здраво. 

Преследвани, лишени от всичко, отхвърлени от всички и осъждани от всички са преминавали през живота Великите духове, често отдавайки и тялото си на разкъсване от надигналата си тъмнина. Лишен от всичко, не притежаващ нищо и оставен от всички си отива от Земята Посланикът на Светлината, отнасяйки със себе си сияещото с всичките си огньове Съкровище на Камъка. Затова в дни на особено трудни изпитания трябва да се усамотиш вътре в себе си, запазвайки там своето неотнимаемо достояние, като нещо единствено ценно, принадлежащо на духа по право. 

Какво от това, че някой напълно се е отдалечил и се е отказал от Учението на Живота, че някой се е разочаровал от нещо, че е тежко и трудно — всичко това са илюзии на Майя и само кристалите на Камъка в гърдите са неотнимаеми от живота и смъртта. На земята и в световете, в огъня на изпитанията, утаеното изцяло ще отлети, но съкровището на Камъка ще пребъде със своя Носител. Затова не на нещо или на някого възлагайте своите надежди, а на това, което е вътре, тъй като Владиката ще утвърди Своя Трон само в сърцето на Държателя на Камъка.

"В подножието на Висшата мъдрост",

Маха Чохан